Тази статия има за цел да разкаже за психодрамата като терапевтичен метод на любопитни неспециалисти и хора, които търсят ефективен и бъз метод на психотерапия.
Тя няма да изчерпи темата за силата и ефективността на метода, но ще внесе малко ред и яснота относно основните му елементи.
Д-р Джейкъб Л. Морено и неговият метод „Психодрама“
Психодрамата е терапевтичен метод със 100 годишна история, който използва ролевата игра като инструмент за изследване вътрешния и външния свят на хората и общностите. Неин създател е д-р Джейкъб Л. Морено. Той е психиатър по образование, роден е през 1889 г. в Букурещ, учи медицина, математика и философия във Виенския университет. Пристига в Ню Йорк през 1925 г., и живее и работи там до смъртта си през 1974 г. Изнася лекции в „Новото училище за социални изследвания” и в Колумбийския университет, провежда семинари в много медицински учебни заведения и основава санаториума Beacon Hill в Бийкън, Ню Йорк, където обучава практици в клинична психодрама и лекува пациенти.
Психодраматистите обичат да обсъждат приликите и разликите на психодрамата с психоанализата. Множество „легенди” разказват за срещите и индиректната комуникация на Морено и Фройд. Една от най-разпространените истории е свързана със среща на двамата, когато Морено, все още много млад се обръща към Фройд (с поколение по-възрастен и в апогея на славата си) и му казва, че неговият метод рано или късно разочарова хората, а той е създал метод, който отново ги учи да мечтаят.
Спонтанност и креативност
Морено вярва в силата на творчеството, проявяващо се чрез въображението и спонтанността. А креативността и спонтанността възприема и интерпретира като терапевтични енергии, които биха могли да победят всички житейски предизвикателства. Психодрамата и социометрията, които той създава като методи се стремят да „подредят” и канализират тези енергии преигравайки живия живот на терапевтична сцена. В основата си, инструментите за работа на психодрамата остават непроменени до днес, някои от тях с успех са пренесени в други терапевтични методи, а набиращата популярност в последните години „дълбинна психодрама” с интегрира силните страни на психоанализата в психодрамата.
Петте елемента на психодрамата, дефинирани от Морено, са:
- Сцена;
- режисьор или терапевт;
- протагонист (човекът, който поставя проблем);
- помощен аз или дубльор (един или много);
- публика (група).
Водещият на психодрама групата е групов терапевт. Успехът и дълбочината на работата на протагониста зависят от неговата подготовка и опит. В началото на сесията членовете на групата обикновено споделят и обсъждат лични и колективни проблеми, след това се излъчва протагонист (главен герой) и се преминава към изграждане на психодраматичната сцена. Протагонистът е този член от групата, който е индикирал и формулирал „горещ” проблем, върху който иска да работи.
Групата влиза в ролята на публика и има важната ролята не само на наблюдател, но и на подкрепящ процеса на протагониста. Морено възприема сцената като обществена форма комуникация. Приема, че претворяването на разказа на един човек е своеобразен акт на изцеление за цялата група. Морено вярва, че здравето на индивида не може да бъде отделено от здравето на общността като цяло. Понякога групата може да бъде поканена да избере чия лична работа да бъде проведена първа и коя втора, трета и т.н. всеки групов член избира в зависимост от това колко близък е поставения проблем за самия него.
Какво се случва?
Поставянето на сцена започва със загряващо интервю на терапевта с главния герой, за прецизиране на заявката и формулиране на целите на работата. После се преминава към поставяне на сцена, която може да е реално или имагинерно място, да се разиграва в миналото или в бъдещето. По време на същинската психодрама хора от групата могат да бъдат поканени на сцена, за да влезнат в ролята на някой реален човек от живота на протагониста (колега, с който има спор), негова част (Иван, който обича пътува или Иван, който обича да пътешества) или чувство или дори умение (неговият страх, който го блокира, неговата креативност, която иска да и бъде дадено повече пространство в живота му).
Психодрама водещият подкрепя точното възстановяване или правилното изграждане на сцената, за да отговори по най-пълен начин на динамиката и нуждите на главния герой. Може да позволи малко или много свободна импровизация. Междувременно следи за т.н. „ключове” които му помагат да предложи нова сцена, която да покаже по-ясно вътрешния или външния конфликт на протагониста и психологическите фактори, които го движат.
Опитните водещи могат да си позволят една до три сцени, които да илюстрират и да хвърлят повече светлина върху динамиката на вътрешния или външния свят на протагониста. Много често влизайки в ролята на човек, с когото е в конфликт протагонистът по-ясно разбира чуждите мотиви и цели и може с повече лекота да управлява или да разреши поставеният на сцена конфлик в реалния си живот. Или изследвайки свои части научава повече за нещата които го вдъхновяват и тези, които го уморяват и демотивират (например).
Може ли без Happy end?
Не всяка работа на сцена завършва щастливо. Не всяка сцена води до разрешаване на вътрешен или външен конфликт или предлага катарзис, но това не е и необходимо. Целта е главният герой да получи повече яснота за проблемите си и да реши сам как да използва това новопридобито знание за себе си и другите в реалния живот. На сцената може да се случат чудеса и проблемите магически да изчезнат, но това няма да донесе нов и полезен опит на протагиниста и групата.
Личната работа на сцена завършва със споделяне от другите в групата. Водещият следи човекът поставил проблем и сцена да не получава оценки и съвети от другите участници, а само споделяния какво свое са разпознали в работата му. Често участниците в групата силно се идентифицират с главния герой или с друг участник в сцените, това им дава възможност да се замислят над свои цели или конфликти и да променят участието в тях.
Не съм актьор!
Въпреки, че Шекспир твърди, че „животът е сцена и всички ние сме актьори”, много хора се притесняват, че не притежават актьорски талант и заради това отхвърлят възможността да се включат в психодраматична група. Психодрамата не изисква атьорски талант. Тя е възможност схематично и много по-ясно да разгледаме актуални и минали проблеми, блокиращи страхове и планове за бъдещето и да си вземем импулс за промяна на живота към по-добро.
Наред с това, един от основните елементи на метода е свързан с опознаването и променянето на така наречения „ролеви репертоар”. Идеята зад това е, че всички ние „играем” множество роли в живота си. Осъзнаването и осъзнатото им регулиране, може да донесе безброй позитиви. Колко често се чували или казвали: „Превръщам се в майка ми.” или „Искам да спра да съм в ролята на жертва.”?
Като групов и динамичен метод психодрама е относително краткосрочна терапия, но въпреки това може да доведе до дълбока и трайна промяна.
В Държавна психиатрична болница „д-р Георги Кисьов“ – Раднево, на която до пенсионирането си бях дълги години ръководител, съществува терапевтичен театър на пациентите, организиращ ежегодни театрални фестивали и изнасящ редовни свои представления в болницата и извън нея. Целите, задачите и същността на тази форма на психотерапия (и арт-терапия) са доста сходни с идеите на Психодрама.
Поздрави от сърце,
д-р Тодор Толев, PhD.
Това е чудесна практика и епрекрасно да се знае за нея!
Надявам се да продължава да съществува!
Ако имате информация ще е чудесно да споделите с професионалната общност, би ми било интересно да прочета вашите наблюдения за взаимодействието с другите терапии, получавани от пациентите.
Този театрален фестивал се провежда ежегодно, всеки месец май, от 1972 год. досега. Широко известен е сред психиатричната общност, нееднократно колеги от страната са посещавали болницата, за да бъдат публика на представленията. За болницата има няколко филма създадени, в които театралният фестивал има средищно място. Екипи на телевизията са посещавали болницата във връзка с това и са документирали видяното. Театрални екипи от болницата нееднократно са изнасяли представления в други населени места, включително и в София. Участвали са в национални и регионални начинания с конкурсно-състезателно естество и са печелели основните награди. Опитал съм да отразя в статии в Българското списание за психиатрия впечатленията си относно тази комплексна психотерапевтично-рехабилитационна програма. В заключение, театърът на пациентите в Раднево не е самодейност по типа „Многострадалната Геновева“ от „Под Игото“, нещо съвсем различно и доста по-амбициозно.
Дано епидемията не прекрати това начинание. Пациентите го ценят много, за тях то е ефективен ресоциализиращ инструмент и е мощен анти-стигма фактор.
Благодаря за вниманието!
тт 🙂