Петият психодрама фестивал мина в историята. Бях си обещала, че ще пиша за него, но все не намирам време. Може би сработва принципа – пишеш за любовта, ако не си влюбен или не си щастливо влюбен, ако си – просто я живееш. Темата приключва.
Живях фестивала. Обичам този фестивал. Обичам всички минали и всички следващи фестивали. Обичам специалната атмосфера на среща, на споделяне, на колегиална общност. На заедност. Обичам въпросите: „Ти къде беше? А как беше? Сега къде ще ходиш?” През цялото време на фестивала текат по 3-4 паралелни уъркшопа и моята програма, никога не е твоята програма…
Обичам да разказвам за фестивала, обичам да казвам, че всички са поканени и на повечето работилници можеш да отидеш и без да си част от общността, която с гордост нарича себе си „психодраматична”.
Обичам да си спомням фестивала, научаването, умората, вдъхновението… и приятелите. Приятелите, които виждам само тогава и само там, независимо, че често са приятели, които живеят в същия град.
Обичам да сравнявам фестивалите. Приличат си и са съвършено различни. Различна аз, различни търсения, различна лична и професионална увереност, различни цели, различни теми. Би било интересно да си архивирам на едно място уъркшопите, в които съм участвала като водещ. Ще науча нещо за пътя си.
Тази година моята голяма тема беше „ко-воденето”. Трудно е да си „водещ”, по-трудно е да си ко-водещ. Да си в хармония с „ко-то” си, да си достатъчно наблизо, да си достатъчно далече, да е леко, да е гладко… да е заедно.
Фестивалът е емоция. Сега сядам да напиша репортаж за бюлетина на ФЕПТО. Това ще е професионално.
Спонтанност и креативност 