Телефонът е 112!

В четвъртък за първи път в живота си звъних на телефон 112. Съвсем без да предполагам и за напълно непознат човек. На другият ден прочетох, че в една датска градина са чакали линейка 40 минути, а са я извикали заради четири годишно дете, което си е глътнало езика. Системата – система – не я познавам в детайл, че да громя и заклеймявам недостатъците и. Това, което ме впечатли беше абсолютната неподготвеност и безхаберие на случайните граждани, които заедно с мен участваха в случката.

Та – ден четвъртък. Тичам да взема детето си от състезание и да го изпратя на зелено училище. Денят – гаден, студен, дъждовен. Обедно време – излизам от офиса и хуквам по „Левски“ в посока „Ректората“ и после СМГ. Малко след мавзолея на Батемберг виждам жена седнала на мокрия тротоар. Наближавайки  чувам, че буквално вие от болка и със сетни сили да пъди от себе си някакво деденце, което се опитва да и дава първа помощ, като я разтрива. Вече я бяха наобиколили още двама-трима човека.

– Оставете ме! – стене женицата към деденцето – извикайте лнейка – деденцето се врътва и си замива, а аз виждам, че една млада жена държи телефон в ръка – на свой ред се обръщам към нея:

– Извикайте линейка!

– Не знам номера! – признава момичето.
– 112! – изстрелвам без да вярвам на ушите си. Още повече не мога да повярвам, че чувайки телефона, момичето се също се врътва и изчезва. Разбирам, че падналата жена знае какво и е – излезнала е капачката на коляното и.

Междувременно успявам да изровя своя телефон и звъня на 112. Обяснявам, че жената е паднала и с ужасно силни болки, това, сигурно няма защо до го обяснявам – жената стене, така, че сигурно служителката на телефона съвсем добре я чува. Но продължава да ми задава въпроси: „На каква видима възраст е жената; паднала ли е или е на крака; ще остана ли до нея до идването на линейката; как се казвам аз…“

Изнервям се, защото някой задава излишни според мен въпроси, а жената се гъне от болки в краката ми на мокрия тротоар. Прекъсвам служителката и се опитвам да и кажа къде се намираме – че е „Левски“ – „Левски“ е, но кой ли номер? Обръщам се с този въпрос към друга жена, видимо служител в близкия магазин за дрехи, питам: „Кой номер е тук?“, а за мое изумление жената казва: „Не знам!“, обръща ми гръб и се прибира в магазина.

Вече ми иде да се разплача от безсилие и обида: „Моля ви, елате бързо, жената е с наистина силни болки!“ Служителката казва: „Изпращам кола!“ Междувременно се събират още хора. Казвам на жената, че линейката е на път, но аз трябва да тръгвам, защото детето ми ме чака. Тя се е посъвзела и вече, явно е попретръпнала на болката. Казва: „Благодаря! Тръгвайте!“

Хуквам си по пътя със свито сърце. Докато стигна до СМГ не видях линейка по „Левски“, но кой знае, може да има по-пряк път от Сточна гара до мавзолея на Батемберг. Системата е едно – човешкото отношение съвсем друго. Болно и обидно е да не бъде проявявано. Хора, телефонът е 112! И, не – разтривката не лекува всичко!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s