… старата пътека, която води дълго към човека!

Когато тръгне – върви. Поетичната нишка в блога продължава. Днес Стефан Цанев става на 76 години. Няма как да не кажа, че по времето, когато имах кумири, той бе един от тях. Това не е любимият ми стих от него, любимият описва обратната история (на вмаймуняванетето на родът човешки) и завършва с това, как все някога отново ще поискаме поезия и музика, после  „… с наведени глави ще тръгнем пак по старата пътека, която води дълго към човека!” Обаче не го намерих онлайн, а нямам време да го търся по стихосбирки. Но, и тази поема е няколко глътки чиста наслада. Та – наследете и се!

КАК МАЙМУНИТЕ ПРОИЗЛЕЗЛИ ОТ ЧОВЕКА И КАК ПОСЛЕ ЧОВЕКЪТ ПРОИЗЛЯЗЪЛ ОТ МАЙМУНАТА
Живяло едно време
бедно африканско племе.
Лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини.
Вече хиляда години
хляб какво е – не помнели хората стари.
Посееш жито – никнат комари!
Посадиш круша, а се ражда
крокодил и те изяжда!

И така, живяло
едно време…
не живяло, а мряло
африканското племе.
Лежало
под Килиманджаро,
гледало горещите небеса
и чакало чудеса.
Старият вожд
ден и нощ
седял под дебелата сянка
на един боабаб
и бъркал в черна гаванка
думи –
за да получи хляб.
Наоколо хората клечали и чакали,
гладни като чакали,
клечали година, чакали век…
Един се обърнал –
гледа:
какво става със съседа?
Човек ли е това или не е човек?
Нещо се окосмява,
челото му намалява,
зъбите му растат и тракат,
ходи на четири крака…

Съседа
също
го гледа
и му отвръща:
– Братко,
май няма разлика помежду ни…

Накратко:
хората започнали да се превръщат
в маймуни!

Настанала тъмна нощ.
Събрали се старите старейшини
и взели решение:
– Да бъде сменен старият вожд!
(Който все си
седял под стария боабаб
и продължавал да меси
от думите хляб.)

– Нов вожд трябва да изберем:
смел и умен,
който да спре
процеса маймунен!

Кой ще бъде новия?
Условия:
1. Който се качи най-високо в планината.
2. Който донесе най-чудното от чудесата.
3. Който ни направи отново хора
с помощта на чудото от точка втора.

Сутринта младо и старо
хукнало към Килиманджаро…

…Вечерта старо и младо
се върнало в тъмното блато.

– Планината е много голяма.
Но чудо там никакво няма!
Планина като планина.
Уморихме се само. На-ни-на…

Само трима
още не се били върнали,
затова старейшините отвърнали:
– Не знаем дали няма, дали има.
Нека почакаме другите трима…

На другия ден сутринта се върнал
първият.
В ръцете си кървави
носел парче желязо
и казал:
– Аз се качих най-високо в планината!
Аз трябва да стана вожд!
Ето го чудото на чудесата:
от него ще направим нож.
Ще обявим война
на всички племена
и ще заграбим
хляба им –
така ще бъдем спасени,
благодарение на мене!

Планина като планина.
Но аз ви донесох чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от желязото няма!

– Не знаем дали има, дали няма.
Нека почакаме другите двама…

Вечерта пристигнал вторият.
Той мълком ръка разтворил: Яааа! –
всички гледали като замаяни:
в ръцете му свети
чудно красиво червено цвете!
Пред тихото му сияние
стъписала се черната нощ.
Завикали всички:
– Да стане вожд!
– Да стане вожд!
Защото тук сред блатата
бяхме забравили красотата.
А красотата е по-могъща
от железния нож,
от топора.
Красотата започва да ни превръща
в хора!

Планина като планина.
Но той ни донесе чудото, на!
Планината е много голяма,
но чудо по-чудно от цветето няма!

– Има ли, няма ли… потърпете:
във всяка приказка има трети.

(Може би въобще
нямаше да чакат третия,
но едно гладно дете
изяло цветето…)

Третият се върнал на третия ден.
Бил окъсан, мръсен и уморен.
Тичал, вдигнал над главата си ръка.
Стъписали се всички –
той паднал в кръга.
Приличал на мъртъв. Но стискал юмрук.
Успял само да каже:
– Чудото е тук!
Приближили се. Разтворили му юмрука.
И се разсмяли, от смях ще се спукат –
защото нямало нищо в празната шепа.
Тогава третият
тихо прошепнал:
– Аз стигнах почти до върха, докоснах с пръст
небето.
Беше красиво, широко и чисто, и светло.
Слънцето над мене беше на педя, може би на две.
Няма там жаби, ни змии гърмящи.
Дърветата протягат клони с плодове
и молят:
“Молим, берете и яжте!
Тук има всичко, за да бъде сит човека.
Не ходи нагоре!…”
Но аз видях пътека –
тънка като пепелянка, стръмна като стена.
Затичах нагоре по нея, лазех на колена.
И стигнах до върха.
Отвъд небето бях!
Върху ми падаха сребърни звезди и светеха,
и светеха…
(Най-досетливите сигурно вече се сетиха,
че това, дето пада и свети,
не са звезди, а сняг, но в Африка
сняг пада само по върховете на планините
и по главите
на жирафите.)

– И светеха, и светеха… На дланта ми кацнаха две.
Нещо трепна в мен, усмихнах се –
като човек!
Напълних шепите си и хукнах бързо назад.
Но чудото заплака в дланта ми
и стана сълза.
Три пъти се качвах, стисках шепи до болка,
но изчезваше чудото, щом слезех
надолу…
Ето, аз не можах да ви донеса
чудото над всички чудеса,
но мога да ви заведа при него –
горе!
– Води ни! – извикали. – Води ни по-скоро!
И племето, което лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини…
Което хиляда години
клечало да чака
в хляб да се превърнат думите
и тръгнало на четири крака
като маймуните –
племето се изправило:
– Води ни нагоре!
Тръгнали всички. И станали хора.
Ще кажете: как?… Деца, от памтивека
така е на света:
човек става само човека,
който тръгне към свойта мечта.

…Не тръгнал само оня, с железния нож.
Той станал вожд
на стария вожд.
И днес, ако идете в Африка – под стария боабаб,
ще видите две стари-стари маймуни:
бъркат в черна гаванка думи
и чакат
да станат на хляб…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s