В полунощ ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.
Поживях на земята, за нищо не плача –
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене добър и вежлив.
И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира
и с това е безсмъртен, с това е велик.
Аз отвикнах от близкия край да се плаша,
много свои неща не довърших докрай,
но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте – ад или рай.
А сега ще запаля цигара от горест
обгорен от поредната земна беда
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда…
Чернова за писмо до любимия
Миряна Башева
Отдавна подозирам принца
от приказките –
в демагогия.
Не се преструвай на единствен.
Отдавна зная, че сте много.
Поединично и погрупово
илюзиите
лягат ничком.
Сбогувам се и с тях.
От упор.
Аз мога да прежаля всичко.
Кажи, че няма вече Истина.
Не бой се.
Няма и да охна.
Отдавна не кърви неистово
сърцето,
голо като охлюв.
От любовта
ще вържа фабула.
От истините –
митология.
Аз вярвам в тях,
понеже трябва.
Обичам те,
защото мога.
Хей,
аз съм протеже на музи,
с които в тъмно съзаклятие
са най-добрите ми илюзии
за принца
и за свободата.
Пътят до теб
Блага Димитрова
Дълъг беше моят път до тебе,
търсеше те цял живот почти
и през тъжни срещи лъкатуши,
на които идваше не ти.
И догдето стигна твоя поглед,
сенки прекосих и шум нелеп,
но през себе си пропущах само
чисти тонове – заради теб.
Аз изплаках всяка твоя ласка,
браних я преди да се роди
и отглеждах срещата ни бъдна
търпеливо в своите гърди.
Дълъг беше моят път до тебе,
толкоз дълъг, че когато сам
ти пред мене най-подир застана,
теб познах, но себе си – едвам.
Бях от мъките така прозрачна –
чак до дъно да ме прочетеш.
Бях от тържество така безкрайна
че ти трябваше при мен да спреш.
Дълъг беше моят път до тебе,
а за кратка среща ни събра.
Ако знаех… Щях отново този
дълъг път до теб да избера. |
