Седем поредни

В продължение на една седмица гостувах на Рublic republic, в рубриката „Дневници”, бях любопитна да събера седемте дни на едно място. Ето какво се получи.

Ден понеделник

18 юни

Мисля, че понеделникът трябва да бъде отменен! Има ли нещо по-гадно от понеделника?! Животът човешки ще стане доста по-приятен, ако няма понеделници!

В понеделник всички задачки са на нулата. Тези, които си добутал до някъде в петък, са се сринали дори под нулата. Ако нещо ще се обърка, се обърква в понеделник. Да!

Единствената причина да не организирам гражданско движение и да не вдигна революция за отмяна на понеделника е фактът, че всичко това просто ще се отложи за вторник. А, вторникът носи своите си проблеми, ако му се натрупат и понеделнишките, съвсем няма да се търпи!

Моята цел в понеделник е просто да го преживея. И да го преживея без да убия някого. Работата ми е предимно организационна. Проблемът с организационната работа е, че е ужасно неблагодарна. Никой не я забелязва, ако е добре свършена, но ако не е… всеки има какво да те посъветва. Всеки знае по-добре от теб как да си по-добър в организирането. Стига толкова мрънкане!

Истината е, че харесвам работата си. И освен уикендите, харесвам делниците си. Никога не са скучни. Често са уморителни, но никога не са скучни. От време на време се размечтавам да ми е скучно. Най-голямата ми мечта е да спя. Поне 24 часа да не ставам от леглото. Понякога, на два-три месеца дори ми се отдава да го постигна. Но, това е максимумът – ходя чорлава по пижама и само ям и спя.

Към следобяда ми писва, но продължавам да се натискам в леглото и да цъкам с дистанционното, хващам книга, поглеждам я, вижда ми се прекалено голямо и интелектуално това усилие, въздъхвам и заспивам отново.

Но, последният уикенд не беше от тези. В събота наред с другите неща организирах бой с водни пистолети и бомбички за децата от блока, в неделя водих четири броя от тези деца на нещо като ден на отворените врати в Художествената академия. В двора имаше забавни инсталации, хамаци и музика, всяка от специалностите представяше себе си и децата можаха да рисуват под надзора на студенти.

Страхотно беше! Искрено „Браво!” на организаторите!

Понеделникът ми започна под знака на този прекрасен уикенд и започна добре. По-малко стресово от обичайното. Ходех си щастливо захилена и пръсках светлина. Може би ще разкажа по-подробно за работния си ден по-нататък през тази седмица. Сега мисля да приключа.

Една от питанките ми за тази седмица с публичен дневник беше следната: Аз нямам проблем да „спя на площада”, не се притеснявам да разказвам и разкривам живота си, искрено му се наслаждавам в последно време, радвам се дори на грешките си, но в живота ми са замесени много, ама наистина много други хора… как точно да пазя тяхното лично пространство… ще го измисля утре това!

Един любим човек обаче вече ми даде разрешение да го спомена! Затова го и правя! Работният ми ден приключи с разходка с Марта. Благодаря Марта!

Перипатетиците са знаели какво правят!

Ден вторник

19 юни

Втора порция „добре дошли в моя живот”!

Изумително е, но май ако живееш живота си активно, нямаш шанс да го описваш. Не и много, не и дълго. Мога да опиша стандартната сутрин, защото бързам да се впусна в стандартната вечер.

Стандартна за това време на годината, когато лятото е дошло, но не и отпуската. Когато градът е топъл, дори горещ, но още пълен. Когато не успяваш да отидеш на всички събития и боропиения, на които те поканят и все някой ти е сърдит и пренасрочваш и пренасрочваш срещи…

И парковете са по-пълни от моловете и хората изглеждат наистина щастливи.

Ранното лято не може да се сравни с късното. Очакването не може да се сравни със случването. Очакването, вървенето към нещо е по-красиво от стигането. Стигайки някъде, аз лично въздъхвам, потупвам се по рамото и пак тръгвам.

Истината е, че целия вторник се чудих как ще се чувствам в сряда. Защо срядата е важен ден, ще разкажа утре. Честно! Ще разкажа, няма да размисля!

Ден сряда

20 юни

Не знам как да опиша този ден. Това е денят, в който преди шест години животът ми се разпадна. За първи път го преживявам спокойно. За първи път се оглеждам спокойно наоколо и оглеждайки се мога да твърдя, че съм събрала парченцата. Справих се. На този ден при нещастен инцидент почина съпругът ми. Не искам да си спомням. Не искам да се връщам там.

Преди този ден можех да се огледам и най-убедено да заявя, че съм най-щастливият човек. Бях омъжена за студентската си любов. С всеки изминал ден го обичах все повече и повече. Дъщеря ни беше на четири години тогава. И изведнъж, от нищото…

Човек не знае на какво е способен преди да му се наложи да провери.

Истина е, лично проверих. Бях на 28. За един ден само се оказах вдовица (каква ужасна дума) с малко дете и без покрив над главата. Преживях първата година на автопилот. Не исках да живея, но бях длъжна. Работех на две места, записах две нови магистратури, спях по не повече от три часа на денонощие и плачех навсякъде.

Нямаше значение дали съм на улицата или в градски транспорт, сама или с някого… редувах приятелите, не исках да ги претоварвам с тъгата си. А товарът беше голям.

А светът наистина е пълен с добри хора и не знам защо, но една голяма част от тях са в моя живот.

Мисля, че близките ми ясно знаят какво направиха за мен тогава. Мисля, че още по-ясно знаят колко съм им благодарна и колко ги обичам. За едно се моля – никога да не върна жеста!

Останах над водата, но години наред виждах отражението си в огледала и по улични витрини и не можех да се позная. Нямах понятие коя е тази тъжна жена. Смачкана и уплашена. С угаснал поглед.

Жена, която успяваше да се смее и се смееше шумно, но… най-щастливият човек на земята просто го нямаше, имаше една невротична фръцла, която се опитваше да се държи като него.

Минах през всички фази на тъгуването. Наистина не искам да разказвам това, но мисля, че по някакъв начин го дължа на всички, които минават през трудности. Аз съм живото доказателство, че човек може да се справи.

А тази сряда, като всеки път на тази дата минах през храм, запалих свещ, помълчах, поплаках, избърсах сълзите си, купих скромна почерпка за колегите и отидох на работа.

Ден четвъртък

21 юни

Откровението от сряда даде плодове в четвъртък. Прочитайки дневника, няколко „нови” приятели за първи път си дадоха сметка, че не съм точно човекът, когото познават и имам история. И се притесниха за мен.

Благодаря за топлите думи и за грижата! Но вече съм в мир с миналото. Понякога нещастията просто се случват, не е въпрос на Вселенски заговор. Няма логика и няма система в това да получиш тежък неочакван удар от живота. Просто така става.

Изкуших се да спестя това откровение, но го споделих с идеята, че може да свърши работа на някого. Да даде надежда.

Вярвам в искреността! В името на абсолютната искреност трябва да кажа, че освен прекрасните приятели, попаднах и на прекрасен терапевт. Името й е д-р Гълъбина Тарашоева и е брилянтен професионалист. Методът, който избрах, е психодрама.

Към момента, когато започнах нивото за личен опит, бях на мнение, че отивам просто да се уча. Тази групова терапевтична практика пряко кореспондираше с организационната психология, която учех. Имах неясната идея, че съм на път да прегрея или направо да се убия от тъгуване, работа, цигари и кафета… но смятах, че е много важно да продължавам да уча и че трябва да работя повече. Но трупах и трупах умора, която напук на мен намаляваше работоспособността ми.

Още смятам така, човек не трябва да спира да се учи и трябва да работи, докато шава! Всъщност продължавам да се обучавам и продължавам да работя много. Но вече не го правя с настървение, заплашващо здравето ми, а с удоволствие.

Вече имам правото самата аз да водя групи като ко-водещ. Вероятно в обозримо бъдеще (тази есен) ще започна да го правя. Текстът по-долу е от „началото на пътя”. Писан е при приключването на нивото за личен опит и преди започването на обучително ниво. Подарявам ви го! И отново – дано да свърши работа на някого!

Текстът е писан при приключване на група за личен опит по психодрама:

Записах се в курса, с ясната идея, че искам да уча.

Това беше основната цел. Имах неясна идея, че бъркам някъде в живота и поведението си. Смътно долавях, че имам работа за свършване, но не бях абсолютно сигурна каква точно.

В моето съзнание, нещата малко или много бяха наред. Бях преживяла тежка криза и бях оцеляла. Бях се справила. Известно време работех на две места, записах две чисто нови магистратури, спях по 3 часа на денонощие…

Подозирах, че нося прекалено много напрежение. Че съм прекалено напориста, шумна, нервна. Че нещо рано или късно ще се счупи и че трябва да променя… нищо. Нямах ясна идея какво и защо.

Пречупването
Осъзнаването на това, че всъщност търся спокойствието и баланса си, дойдоха в процеса на работа, в процеса на търсене и ровене в себе си. Помня личната работа, която беляза пречупването. Влезнах със заявката, че искам да овладея емоционалното за сметка на рационалното в мен.

Осъзнавах, че емоцията ме дебалансира и ме уморява. Не исках да се уморявам. Не и емоционално. Реших, че искам да се уморявам от свършена планирана работа, не от тревога и лутане, не от несигурност.

Това, което се случи, беше неочаквано

В процеса на работа открих като за първи път, че емоцията не е с един знак. Че има положителна и отрицателна емоция. Че харесвам наситената си емоционалност, но отрицателната емоция ужасно ме уморява. Но в същото време приех да я реабилитирам. Да я приема. Да й дам шанс да съществува. Да й призная правото да съществува. Осъзнах, че ми е потребна.

Не можех да повярвам колко сбъркан е бил подходът ми.

За мен беше въпрос на чест да не признавам слабост, да се държа винаги и навсякъде на ниво. Да демонстрирам позитивна нагласа и ентусиазъм.

После по някакъв особен начин нещата започнаха да се подреждат

Това беше моментът, в който започнах да проверявам всичко. Моментът, в който си позволих да си призная и нещата, които не ме правеха горда. Вече не беше трудно решението да видя и призная слабостите си, да се наблюдавам и да ровя по-смело в себе си.

… незрялото отношението към парите, неспособността да приемам отказ и провал, нуждата от одобрение, нуждата от близост, нуждата да обичам, невъзможността да си го позволя, нуждата от сигурност, страхът, несигурността, нуждата да се утвърждавам, за да ги туширам… Отвориха се повече теми и въпроси, отколкото можех да реша в групата, постепенно започнах да ги решавам сама.

Понаучих се да си прощавам и да си давам почивка. Осъзнах, че случващото се в живота ми и в мен самата е процес, не решение веднъж за винаги.

Моето летуване

В упражнението, в което трябваше да си представим курса като почивка, аз казах, че съм на път. Че не знам къде по пътя съм, но пътуването ми доставя удоволствие. Не искам да спира. И съм любопитна къде ще ме изведе.

Това се оказа вярна интуиция. За мен курсът беше пътуване към себе си. Вече приличам на себе си.

Наистина не мога да повярвам, че се случи, но така се чувствам – като някой, който отново прилича на себе си. Това усещане ми бягаше.

Харесвам повече човека, който съм сега

Този човек е по-балансиран, по-спокоен, по-уверен, дори по-добър и грижлив. Човекът, който престана да се опитва да се харесва, се харесва повече.

Позволявам си повече

Позволявам си да си призная, когато съм уморена, позволявам си да призная, че силите ми имат предел, позволявам си да кажа, че този, онзи или техните постъпки ме натоварват, позволявам си да си пазя границите, позволявам си да бъда остра… понякога!

Странно обаче, моята нова искреност, насочена и към мен, и към околните, реши много проблеми и раздуха доста облаци.

Курсът надмина очакванията и целите ми!
Пътуването продължава!
Имам още за пътуване, но мисля, че си заслужава!
Нямам търпение!

И благодаря!

Ден петък

22 юни

Последен работен ден. Бързи обороти, затваряне на задачките за седмицата…

В края на деня щерка ми дойде при мен и отидохме на гости в един родителски кооператив. За тези, които не са запознати с този феномен, роден от липсата на места в детските градини в София, обяснявам: събират се няколко родители, наемат апартамент и поне един педагог.

Всеки ден дежурят и един или повече родители. От там насетне, по избор и по желание наемат и допълнителни обучители.

Признавам си, че имах резерви към тази форма на отглеждане на децата. След трите привечерни часа, прекарани в компанията на няколко майки и малките им деца в приятен зелен двор в центъра на София, мнението ми е доста различно. Приветствам!

Групите са много по-малки. Обикновено са ако не от приятелски деца, то от деца от семейства със сходни нагласи и стил на живот. Майките се редуват да готвят, децата се хранят по-здравословно, отколкото в стандартните детски градини. Педагозите, работещи в малки групи, работят по-активно с децата и измислят доста различни и стимулиращи занимания.

Не на последно място, да останеш в двора на кооператива, за да поговориш с другите родители, докато децата си играят наоколо, е доста приятно прекарване на вечерта. Поканени сме отново. Ще отидем!

Ден събота

23 юни

Един ден чакан… девет месеца. Не съм добра в смятането, но май са точно толкова от октомври.

Денят на изпита в СМГ за прием след 4-ти клас. Не мой изпит, на детето, но аз естествено се вълнувам и естествено се опитвам да го скрия. От октомври Дени дисциплинирано и мотивирано става рано всяка събота, за да отиде на курс, решава допълнителни домашни през седмицата и заявява на всеуслушание, че математиката е забавна. Нека се дивят непосветените в това тайнство!

Причината за ентусиазма ѝ си има име и аз го знам – Мария Томова. Прекрасен човек и преподавател! Не знам дали е прехвърлила 30-те. Наистина е удоволствие да общуваш с хора, които обичат професията си! Носят красива магия и умеят да увличат. Благодаря!

Сутринта Дени се излюпва, приготвя и тръгва. По пътя е весела и разговорлива, докато не стигаме почти до вратата на училището, там очите ѝ се пълнят със сълзи и казва, че е ужасно притеснена, казвам:

– Споко, какво толкова ще се случи, това е просто един изпит, не е задължително да успееш!
– Не искам да те разочаровам!
– Нямаш шанс да ме разочароваш! Ти си моето прекрасно дете, един изпит няма никакво значение.

Успокоява се. Прегръщаме се и се разделяме. Аз съм като ударена. Причината да е притеснена, е да не ме разочарова. Започвам да прехвърлям в главата си гласни и негласни послания, които може да съм дала в тази посока и не ги откривам.

Имахме подобен разговор около матурите, тогава ме попита:

– Ти ще продължиш ли да ме обичаш, ако не се справя на матурите?
– Разбира се, без никакво съмнение!
– А, ще ме мъмриш ли?
– Разбира се, без никакво съмнение!
– Ама как, нали ме обичаш?
– Точно заради това! Мой дълг като родител е де те тормозя! – шегувам се и тя го знае. Справи се блестящо, естествено.

Сега ме налягат тежки разсъждения за образователната система, организирана на състезателен принцип, и за сбърканите родителски модели. Започва една тръпкава проверка „бе дали и моят модел не е от сбърканите”?! Дали отказът ми да формирам спортна злоба в детето си не го ощетява? Дали не отглеждам един позитивен лузър?

После си внушавам, че така трябва, инстинктът за утвърждаване е съвсем исконен, присъщ, човешки, аз съм майката, която я обича и ще я обича безусловно и безкрайно. Ръцете ми са защитеното пространство на абсолютно приемане. Така трябва! Имайки ги, когато е готова, тя сама ще потърси и ще намери каузите и битките си. И ще се справи!

Изпитът свършва. Дени излиза безкрайно по-спокойна, отколкото е влязла. Вади неизядения шоколад, черпи наоколо и похапва с удоволствие: „Ммммм – печен шоколад!!! Печен на слънце!”

Правим едно дълго прибиране пеша с още две деца и една мама, говорим си, зяпаме витрини, разглеждаме магазини, купуваме джунджурии… Дени подскача и бърбори.

Давам си сметка, че изобщо не ми пука как се е справила на изпита. Щастлива съм, че е щастлива!

Ден неделя

24 юни

Какво е неделята? Ами – неделя. Налага ли се да носи допълнителен смисъл?

По план неделята ми трябваше да е шумна. Много шумна и щастлива. По план трябваше да сме на промоция (по-известна като „пита”) на бебе. Една прекрасна малка София се появи неотдавна, трябваше да я видим за първи път и да й пожелаем всички най-прекрасни неща на този свят.

Пак й ги пожелахме, но по телефона и я видяхме само на снимки.

Щерка ми се събуди с главоболие и слаба температура. Някакво неприятно лятно вирусче изпонатръшка доста народ през седмицата, явно беше неин ред.

Изкарахме прекрасна скучна неделя – детето гледа телевизия, аз готвя и се мотая, а котката се прави на възглавница. После детето се мотае, аз си правя маски от всякакъв вид и си остря ноктите, котката продължава да се прави на възглавница. После аз пак готвя, детето джътка на компа, котката – познайте! И така до вечерта…

Има нужда от такива дни, още повече, че такива дни са рядкост в моя живот. Но в резултат от този ден не мога да се впусна във вдъхновени разсъждения за чудото на живота. Мога, но няма да са достатъчно вдъхновени. Истината е, че ми остана разочарованието от пропадналия план и пропуснатото гушкане на бебе.

И наистина е чудно чудото на живота, ако си позволиш да го усетиш, без да искаш започваш да се усмихваш!

И ми е време да се сбогувам. Това е последен ден от цикъла „добре дошли в моя живот”. От утре се вдига завесата на нечий друг живот. Аз вече ще следя рубриката с други очи.

Вероятно можех да разкажа изминалите дни почасово и поименно, но реших да не го правя. Защо реших така – защото преди известно време разговарях с един от най-ерудираните хора, които познавам, заговорихме за четене, той каза, че от известно време му е дяволско трудно „да си събере главата” и да прочете нещо по-дълго от фейсбук статус. Пресилваше, но си дадох сметка, че би било претенциозно и ненужно да правя твърде големи текстове.

Разбира се, ако искате да опознаете още от бръмбарите в главата ми, може да потърсите личния ми блог!

Останете със здраве! И вдъхновение!

 

Advertisements

4 thoughts on “Седем поредни

  1. Virginie каза:

    Мила Мила, знаеш ли какво? Много те харесвам:) Не от сега, а отдавна (от блога), но от сега – още повече:) Пращам ти покана за приятелство във ФБ – ако искаш, може да я приемеш, ако искаш – може да не я приемеш…:) Поздрави!

  2. Virginie каза:

    Хехе, какви мили обяснения в любов:)) Благодаря, че прие поканата ми. Сега ще се опозннаем още по-добре:) И един хубав ден ще се видим.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s