Вчера Ради ми даде възможност да поиграя. Аз така се заиграх, че реших да споделя.
В един тъмен, тъмен град, на една тъмна, тъмна улица, в една тъмна, тъмна къща живееше един тъмен, тъмен човек. Беше такъв, толкова отдавна, че дори не помнеше откога. Беше се сраснал с тъмнината. Тя беше част от него и той беше част от нея. Беше му уютно. Беше му топло и хубаво. Тъмнината не му пречеше и в името на Вселенската справедливост и равновесие и той не пречеше на тъмнината.
Престана да излиза навън, престана да пали лампите, престана да отваря прозорците, обичаше да лежи и да си представя, че някой ден ще престане да отваря очи. Харесваше тази мисъл. Потъваше в нея, както потъваше в тъмнината. Беше му уютно, беше му топло и сигурно. Той и тя си принадлежаха. Никога нямаше да се предатат. На тъмнината може да се разчита. Човек е истински само със себе си и само на тъмно.
Един ден в прозореца му се блъсна нещо. Не му обърна внимание. Но нещото заживя на перваза му. Нещото се оказа доста гласовит гълъб. „Пееше” всяка сутрин. Будеше го. Дразнеше го. Разкъсваше тъмнината и нарушаваше хармонията. Не харесваше тази птица. „Перната мишка! От къде се взе?!” По обяд птицата млъкваше, запиляваше се някъде, но очевидно пак се връщаше. Нощ след нощ затвореният прозорец я привличаше. А, сутрин, сутрин отново го будеше, отново го вбесяваше.
– Гълъбите не могат да пеят, абсурдно е да се опитват! – каза го на глас.
Изненада се да чуе гласа си. А, тъмнината пое звука и го потопи. Отново всичко беше наред. Сякаш беше. Но и гълъбът чу гласа му и започна да „пее” в отговор. „Глупава птица!” всяко мускулче по тялото човека се напрегна. Отвори прозореца и размаха отворена книга. Гълъбът отлетя.
Сутринта тъмнината си беше тъмнина. Никакви досадни звуци не и пречеха да е такава, каквото е. „Явно малката гад схвана посланието!” с крива усмивка си помисли човекът. На следващата сутрин гълъбът още го нямаше. И на по-следващата. И на по-следващата. Дните ставаха дълги. Натежаваха. Досаждаха. Човекът се опита да се сдобри с тъмнината, но тя не поддаде, свирепо изръмжа и му се озъби. Той отново я приближи и решен да се сгуши в сигурните и обятия, но тя не го прегърна, притисна го и се опита да го задуши.
Човекът се изплъзна, пое рязко въздух и отвори прозореца. Беше сутрин. Светлината го блъсна. Очите му реагираха и го заболяха. Остра неприятна болка. Заслужено наказание за изневерярата на тъмнината. Мъжът изпъшка, но очите му бавно привикваха и болката намаля.
…на другата сутрин на перваза имаше трошици.
Спонтанност и креативност 