Целувки

Миналата седмица ми хрумна да взема да пусна един пост със заглавие „Животът е…”, после „мъдро” да заключа, че: „Животът е това, което се случва! Няма универсални правила, освен правилото да го оставиш да се случва.”

И, да! – „Да спираш насила естествени процеси на влюбване, разлюбване, порастване, остаряване, тъгуване, преодоляване…  е невротично и тъпо! Този блог, мили приятели,  беше започнат в едно друго състояние на духа. То вече е минало. Преставам да пиша тук и оповестявам нови… три (примерно) проекта.”

Сигурно щях да го направя, обаче този блог носи името ми. Или поне името, с което повечето познати и приятели се обръщат към мен… Малко неестествено ми се струва да му хлопна вратите. Предполагам, че просто ще направя другите проекти, защото твърде странна „манджа с грозде” се получава тук.

От една страна ми харесва, че всички безкрайно много теми, които ме вълнуват се помещават на едно място. От друга – журналистът роптае и прави забележки за смесването на стиловете. Но пък, смесването ми е прелюбопитно.  Не искам да престана да експериментирам и да провокирам… Любопитна съм да видя какво ще реша в крайна сметка!

Не днес. Днес нищо няма да решавам. Да се доверим на процеса 🙂  Днес ще дозабъркам манджата! Ще пусна пореден епизод „Денини прозрения”.

– Дени, искаш ли лимон с мед?

–         Мммм… не звучи вкусно, но ако ми предложиш мед с лимон, ще си помисля!

Дени каза:

–         Ако бях овца, нямаше да избера да съм черна. Щях да съм лилава овца!

Дени каза:

–         Този свят ме изумява всеки ден. Вече изобщо не знам какво да очаквам от него. Съвсем е изкукувял!

Дени каза:

– Мамо, ти знаеш ли защо необятната гора се нарича необятна?!
– Защо?
– Защото никой не обядва в нея!

Доста отдавна не съм попълвала колекцията си. Предпологам, че смяната на жилището има основна роля в това. Преди пътят за училище предполагаше поне 10 минутна разходка из Борисовата.

Сега предполага метро или разходка през центъра. Те не я вдъхновяват така. Или, просто, детето порасна и внимава какво говори пред майка си… но, ходим си един ден (преди едно време) през „Борисова” и аз се възторгвам:

–         Дени, Дени, виж колко е красива „Борисовата“ днес!

–         Дааааааа, ако ги нямаше хората щеше да е съвършена!

А на този въпрос продължавам да нямам отговор…

– Мамо, каква е разликата между това да разбираш хората и да си мислиш, че ги разбираш?