До следващия път

В последно време не харесвам много живота си. Прекалено много задачки, прекалено мого проблеми, още по-много разочарования… радостта от живота даже не каза „чао“ преди да се изпари. Дяволски много не обичам тези периоди. Уморявам се да повтарям: „и това ще мине“, а то да не слуша и да не минава.

Ще мине някога, ама ми писва да съм бяла и добра, и мъдра и приемаща, и силна и можеща.  А като ми писне, престава да ми идва отвътре да съм бяла и добра и всичко останало. Но съвсем не ми иде отвътре да съм съскаща и зла. И само става по-зле, защото се влача като бито куче и не мога да повярвам колко подли и жалки могат да бъдат хората. „Венецът на творението“ – друг път! Период е, ще мине, всичко минава. „Amor fati“ рекли древните. Трябва да са били прави. Но и те са минало. Дори лошото е за добро, просто още не го знам.

А, в четвъртък вечер тичаме с малкото от обект на обект, зер – активен социален живот водим. Минаваме през една много зелена и много спокойна уличка близо до Борисова, аз от сърце признавам: „Хубав е този „Лозенец!“. Детето реагира мълниеносно: „А, значи, другия път, като се местим, ще се преместим в „Лозенец“! Може ли да вземем и съседите?“