Добро утро, Слънчево зайче!

Преди девет години по това време коремът ми вече живееше свой собствен живот. Една малка Деница подскачаше вътре и едва си намираше място. От време на време щръкваше лакът, краченце, ръчичка, от време на време се премяташе презглава. Нямах търпение да се роди. Много исках да я взема на ръце. През последната половин-една година много приятели се сдобиха с бебета. Това ми върна скъпи спомени. И разни култови реплики, които помня около това голямо приключение.

Багажът ти събран ли е?

Колко ли млади мами са чували тази реплика. Като влезеш в девети месец, кой какво прави се сеща да те попита: „Бе, много си наедряла, багажът ти събран ли е?!” Събран беше. Гинеколожката ми реши, че е по-добре да бъда в болница и на 21 август ме прати там. Аз, от своя страна имах план – да се наспя, че последните нощи по разни причини ми липсваше сън. Речено-сторено. „Майчин дом“… н-ти етаж.

Кво ви става, бе, това е седмото бебе!

Заспах си аз, ама човечето явно имаше други планове. Посреднощ ме събуди остра болка. С цялото си нахалство реших, че ако се изпишкам – ще ми мине. Не стана точно така. По коридорите срещнах нощната акушерка и тя ме покани на раздумка. Говорим си ние за живота и Вселената, за Хасково и хасковлии – хубав град, хубави хора…  аз си се превивам от време на време, ама пак си говорим… По едно време жената се сети да засече контракциите и изпищя: „Ама, те са на 3 минути!” Родилна зала ме очакваше. Там ме посрещна някакъв сърдит доцент: „Това е седмото бебе за тая нощ!” Мина ми през ум да се извиня, че му създавам работа – ама се въздържах.

Честито, имате момиченце!

Аз съм от щастливите майки, дето докато разберат какво става и раждат. От първата контракция, до „Честито, имате момиченце!” минаха около три часа. С какви точно думи да опиша моментът, когато я гушнах за първи път. Няма думи. Има сълзи. И те са щастливи. Няма нищо по-грозно и по-хубаво от новородено бебе. Сбръчкано, със странен цвят, изтормозено, ревящо… и с две познати очи. Погледна ме, но сякаш не ме хареса, защото ревна още по-силно. Тогава и заговорих, а тя притихна „Я, теб май те знам от някъде…”

22 август – рожденият ден на моето момиченце

Имало и по-тежки случаи

Най-важният момент в моя живот беше рутинен за персонала в „Майчин дом”. Качиха ни в съответната стая и ни забравиха. Аз имах да си отспивам. Така и направих. Но по някое време се събудих. Дени си спеше в легълцето. Обаче, всичко, което знаех за отглеждането на бебета ми казваше, че трябва да я събудя и да я нахраня. Не стана точно така. В момента, в който станах – припаднах. Не знам колко време съм изкарала на пода. По някое време се събудих с мисълта: „Колко красив сън сънувах – родих момиченце…” Един поглед към креватчето стигаше, за да се почувствам отново щастлива. Оставаше проблемът с храненето. Куцукайки се добрах до съседната стая и притеснено обясних на мамите там: „Здравейте, снощи родих. Мисля, че бебето трябва да яде, може ли някоя от вас да ми го подаде, защото ме е страх да я вдигна…” Жените ме изгледаха изумено, а едната се обърна към другата: „Е, имало и по-тежки случаи от теб!” Обаче помогнаха!


Как ще ви побелее косата!?

Следващите няколко дни свиквахме една с друга. Бях на 23. Тогава никой не можеше да ме убеди, че ми е рано да имам дете. Зачеването и беше планирано събитие. Премислено и нарочно решено. Завършвайки университета трябваше да избера – първо семейството или първо кариерата. Избрах семейството. И въпреки всички трудности – никога не съжалих за избора си. В тези първи дни, обаче, бях доста уплашена. Човечето искаше нещо, а аз нямах идея какво. Мина време преди да науча какво значи този или онзи плач. Но тогава, отчаяно се обърнах за помощ към една от сестрите: „Бебето плаче, кажете ми какво да направя?” Жената ме изгледа и с целия си опит и цинизъм изтърси: „Ми, плаче, естествено, иначе как ще ви побелеят косите?!”

Косите ми още не са побелели

Може и да са, всъщност. Малко ме е страх да проверя какво им се случва. Просто вече не рижавеят, а червенеят. За всеки случай! Девет години, като в истински живот. С щастливите преживелици, с рутинните проблеми, с неочакваните драми, с голямата трагедия. Дени беше на четири, когато баща и почина. Понякога се плаша „Колко ли дълбоки са травмите на моето чедо, кога точно ще се проявят?” После чувам смеха и – шумен и гъвкав. Малко деца се смеят така. Малко хора се смеят така – само тези, които са в добра връзка със себе си. И, тези, които се чувстват обичани. И, тези, които наистина умеят да се радват на живота. Тогава въздъхвам и мога да дишам дълбоко, защото, по дяволите – справям се! И никой, никой не може да ми отрече това – отглеждам едно щастливо дете!

Коледа през август

Нейният ден е 22 август. Рождените и дни се помнят. Обикновено се празнуват поне по три пъти. Миналата година правих фокуси и организирах състезание по пукане на балони. Всъщност, лично спуках първия, като седнах отгоре му. Просто, децата не повярваха, че им отправям такова беладжийско предизвикателство – трябваше да дам пример. Тази година още не съм измислила празника. Но, в едно съм сигурна – ще бъде хубав.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s