„Онова време”, простете, не беше моето време! И аз няма да плача за него!

Анти-апология на онова време

Методи я започна преди почти месец.  Казах, че ще участвам. Не го направих до сега, защото сърцето ми се свиваше при всеки опит да извикам спомените, които искам да разкажа. Когато „онова време” официално свърши, нашата обща възраст е била 22 години. И тя, дори, не стига, за да го помним добре. В паметната 89 сме били на по 11. Не знам за него и не помня за мен, но подозирам, че още съм играела с кукли. Още помня имената на любимите. Имах кукла Аня, кукла Мими, кукла Пипи и кукла Руми. Кукла Руми е кукла-бебе. Получих я за шестия си рожден ден. Шестият ми рожден ден беше в друга паметна година.

Годината 84-та

През нея тръгнах на училище. Бях щастлива. Две дълги до кръста плитки, големи розови панделки на тях. Първата ми чанта, първите учебници. Новите другарчета, новите другарки… Това беше моята есен онази година. В историята на Родината, обаче, това  (О, Господи!!!) е годината на „Възродителния процес”. Аз просто знаех, че се случва нещо. И защото растях не в друго, а в моето семейство, чувах глухия ропот, за това, че се случва нещо срамно и нередно. Не си давах сметка какво точно.

Смътно знаех, че не е нормално

когато сутрин тръгвам за училище до светлосиния „Москвич” на татко да стои и тази голяма военна машина. Нямах представа защо е там, нито ме вълнуваше. Но любимото родно Хасково преживяваше болезнени времена. До мен те стигнаха през единствения ми съученик с турско име. Наистина ми е трудно да върна този спомен. Били сме на по 6-7 години. Не знам имаше ли причина любимата ми учителка да го извика пред класа. Да го качи на подиума и да го накара да каже новото си име!

Ти вече не си Адил!

Как така не е?! Защо?! На кого е необходимо?! И защо се разплака? Защо побягна навън? Защо тя е толкова строга с него? Тя е любимата ми учителка? Защо се държи така? Той направил ли е нещо лошо?… Адил не се върна. Не знам какво е станало с него. Не знам къде е. Не знам какви са неговите спомени за случилото се.

Това е моят спомен-олицетворение на онова време

Олицетворение на онези тотална власт, която може до толкова да се намеси в живота ти, че да те накара да смениш името си. До толкова да зачертае личността ти, че да ти каже и как да се казваш. Години наред в този район хората страдаха от насилствена шизофрения. „Как се казваш?” „А, другото ти име как е?”

Години наред етническото напрежение се нагнетяваше

за да се стигне до другия ужасяваш момент, на (отново, о, Господи!!!) „Голямата екскурзия”. Тогава уморени от сегрегацията и ксенофобията, стотици хиляди мирни граждани нарамиха каквото можеха да носят и тръгнаха на юг. И това видях. Видях срамната върволица от коли. От границата до Малко Градище.

Видях деца и бременни жени

Видях сълзите и объркването. Това беше онзи митичен момент, когато Турция затвори границата. Тези хора си тръгваха, защото се чувстваха отритнати и нежелани в България. Неспособна да се справи с наплива, Турция не искаше да ги приеме. А те се разделяха с всичко познато. Оставяха родители, приятели, домове и спомени. Бяха с всичко, което имат и нямаше къде да отидат.

Какво да кажа за онази тотална власт

Която е толкова силна, че може съвсем да те зачертае като личност. Да те принуди да смениш името си. Да напуснеш живота си… Не защото си виновен. Не защото си длъжен. Просто, защото може. Да крещя ли? Да шумя ли? Сън няма да спя, ще се бунтувам и ще се боря срещу всичко и всеки, който се опита да върне и сянка от нея! Скъпите спомени от миналото ли?! Споменът за разплаканите очи на Адил ми стига, за да се срамувам и да презирам това време завинаги.

Иначе – пазя само кукла Руми

Подарих другите като попораснах. През 2001 се сдобих с жива кукла. Кукла Дени си играе с кукла Руми. И идея си няма, с какво свързва майка и куклата-ветеран. Преди седмица-две кукла Дени попита: „Мамо, а кой, всъщност е построил Берлинската стена?” Хлъцнах. Не подозирах, че е дошло времето да отговарям на такива въпроси. Обясних. Но не знам дали моята кукла разбра защо завърших с думите:

– Слънчево зайче, вече няма значение кой я построи, важно е кой я събори!

Мисля да повтарям урока докато го разбере.

Advertisements

10 thoughts on “„Онова време”, простете, не беше моето време! И аз няма да плача за него!

  1. Методи каза:

    Оо, супер. Караш ме и аз да разкажа по въпроса. То отдавна си напира да излезе, само му трябва катализатор – като джин с тоник например.

  2. stoyana каза:

    Много силно, наистина!… което ме накара, разбира се, да си спомня моето детство из същите тези Родопи, малко по-на запад и да се замисля за това как се случва помненето на онова време и значението на годините (моето училище започна 3 години по-късно). Може би някой ден наживо 🙂

  3. Дочка Димитрова каза:

    Скъпа Мила,
    Поздравления и от мен за силното есе. Това време не беше и моето, макар че съм доста по-голяма от теб. То беше на лумпени, повярвали, че между каскета и шапката, между трети клас и Сорбоната, има равенство. На различни места в България се случваха други, също така абсурдни и трагични неща. За съжаление, и демокрацията идва в повече на този сбъркан народ……..

  4. Зейнеп каза:

    Г-жо,
    Аз, като човек, преживяла лично всичко това, скам да Ви поздравя за есето Ви,да Ви благодаря за чувствителността, с която представяте събитията на насилствената асимилация и изгонването на стотици хиляди турци от България. Разказът ви впечатлявя с богатото детско светоусещане.
    Зейнеп

  5. Ferihan Atasoy каза:

    Prokudena i ne jelana, veche 21 godini ot kakto ne jiveya v Balgaria i klonkite na moeto darvo bez koreni, se razvivat ne pod rodnoto mi balkasko nebe…

    Ferihan

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s