Какво сънува?

Когато дъщеря ми беше по-малка получаваше този въпрос, заедно с “Добро утро, моето момиче!” В началото се изненадваше, после започна да разказва. Забавни неща сънуваше детето. Жалко, че забравих да питам. Чудя се дали сънищата и са станали по-интересни междувременно.  Кратък експеримент проведен в офиса показа, че всеки има какво да отговори на този въпрос. И много неща се научават за хората през него

Направо съм изумена, но на разсъмване слушах това насън.

Освен това се опитах да си сложа контактните лещи, а върху тях имаше нарисувани човечета, подобни тези от скайпа, но бели и танцуваха…

Та, днес цял ден uriah heep ми е в главата. Не че искам да ги вадя от там

Реч за вредата от доброто възпитание

Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо. Не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като свой ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание.

                              Из „Реч за достойнството на човека” от Пико де ла Мирандола

Много съм ядосана! Бясна съм! И не ми минава! Толкова съм бясна, че днес реших, че съм бясна и на баща си. Светла му памет! Много го обичах! Но съм му бясна, защото благодарение на „доброто ми възпитание” не мога да побеснея като хората!

Бях малка, връщайки се от училище му споделих, че един съученик е напсувал друг съученик. Дори не му цитирах точната реплика. Той ме изгледа и каза, че думата „псувам” е прекалено грозна за моята уста.

Много лошо родителско включване! Отвратително! Пораснах, даже много пораснах, готвя се да започна да остарявам, но не мога и не мога да си изкълча езика една „лоша” дума да кажа. А толкова искам!

Доброто възпитание се надценява! Така ще ми олекне, ако мога да се разпсувам! От сърце и до прегракване! Писна ми да вярвам в доброто и да вярвам в хората! Писна ми да не мога да нападна свещените им личности! Писна ми да съм в състоянеу да критикувам само постъпките им! И да ги критикувам градивно!

Не искам! Искам да псувам! Не искам да приемам! Не искам да разбирам! Искам да обиждам! Искам така да свистя, че слюнки да хвърчат от устата ми! Най-силното негативно чувство, на което съм способна е презрението! Не ми стига! Искам да мога да мразя!

Искам, когато видя плужек, да съм в състояние да му кажа, че е плужек! Ако просто му кажа, че се държи плужешки, няма да си направи необходимите изводи! А, като не си направи необходимите изводи, няма да получи шанс за развитие. Излиза, че ако му кажа, че е „плужек, жалка гад, гнида, медуза”, му правя услуга.

Отвратителен човек! Жалко същество! Жалка самовлюбена и разочароваща измет!

Получих урок

„Човекът на когото най-много се възхищавам е…” Сигурно съм писала такова съчинение като малка. Нямам спомен кой е бил този човек. Днес имам повод да го напиша отново. Защото искрено и се възхищавам. И съм безкрайно горда!

Човекът, на когото най-много се възхищавам днес, е на десет години. Казва се Деница. Миналата седмица каза, че има много играчки, с които вече не играе и иска да ги даде за благотворителност. Седна и направи инвентаризация. Спомни си историята на всяка играчка, кой и кога я е подарил, с кого е била, когато най-много си е играла с нея. Не и беше лесно. Оказаха се по-скъпи, отколкото предполагаше, но не се отказа. За някои каза: „Не съм готова да се разделя с това.” Не настоях. Събра се една хубава голяма торба.

Аз помогнах с избора на кауза. Дени одобри. С играчките и ще играят деца на бежанци. Дано ги харесат.

Ето защо: „Получилите бежански статут семейства започват да градят живота си отново. Oбикновено те нямат работа, жилище и вещи. За да създадат нов дом в България, се нуждаят от мебели, чаршафи, пердета, одеяла, покривки, готварски съдове, прибори, различни електроуреди, дрехи, обувки, играчки за децата.

В Специалните домове за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) в квартал Бусманци на София и в град Любимец се настаняват нелегални имигранти, както и хора, търсещи закрила и очакващи регистрация за процедура в Държавната агенция за бежанците, понякога това са цели семейства с деца.”

Ето и линкът с по-подробна информация и адреси на пунктовете. http://timeheroes.org/zvezda/24

Аз съм човек

Любимата ми звезда вече не обича папараците.

Последният концерт на децата. Поредният концерт на децата. Предколеден, задъхан, истински… Всеки път е невероятно да откриеш разликите. Всеки път движенията са по-уверени, по-красиви, по-школувани… всеки път са странно пораснали.  Гледаме, ръкопляскаме, снимаме.

Концертът свърши и драпнахме към сцената, за да ги поздравим и нацелуваме. Марта вървеше пред мен, нейното чедо също беше на сцената. Не съм я питала дали мога да я цитирам, но не вярвам да е против. Обърна се и най-спонтанно изтърси нещо нещо, което се вряза в мен. Подписвам се под него! Каза:

- Мога да твърдя, че съм човек познал щастието!

И така, къде сме днес?

Често се губя в ежедневието – работата, актуалните новини, рутинните задачки.

Толкова е по-хубаво, когато си намеря остров.

Или шанс да погледна личностите и общество през по-мъдри и добри очи.

За това интервю на Зигмунд Бауман благодаря на Иван!

Снимката е от интернет, фотографът се подписва с nina.gov.

Ето линк към интервюто http://www.eurozine.com/articles/2004-06-04-bauman-bg.html

Човек винаги

Отдавна не съм писала. Още по-отдавна не съм писала на „женски теми”. Под „женски теми” разбирам тези, дето съдържат равни части: сополива сантименталност; дамски сексизъм; вяра в светлото бъдеще и човека по принцип. Много обичам да пиша такива. И доста лесно ми се получава, защото преливам от споменатите тенденции.

Уви  - нямам време. Обаче, никак не ми се иска съвсем да не пиша – затова – ето едни безотговорни и накъсани от мен – вземете си каквото ви трябва. Ако хич не стават – просто ги полейте с хубаво вино

Сутринта си взех кафеено късметче. То твърдеше: „Човек може винаги да бъде щастлив, достатъчно е да се огледа около себе си!” Бях решила, че ще пиша по зададена тема – ще подкрепя тезата на късметчето и ще сътворя нещо наистина бонбонено и жизнеутвърждаващо, в стил „в навечерието на празника и в чест на коледния кич…”

Ама – не се падна правилното късметче, как да си изкривя душата?! Човек наистина може да бъде щастлив, но само ако не се оглежда твърде много около себе си. Айде със здраве! Стискайте палци скоро да ме завладее коледният дух, че това не се търпи

Парченца екзистенциализъм или… щастлив ли е Сизиф?

Наскоро, разговор в компания на нефилософи ми даде повод троснато да заявя, че е идиотско да не се познава парадигмата на екзистенциалистите!  И още по-идиотско да не се знае, че тя дава основите на съвременното светоусещане! Набързо се заех да събера на едно място няколко емблематични „парченца” екзистенциализъм. От двамата любими французи – Сартр и Камю. Набързо, понеже моите избори са направили, така, щото да не мога да си позволя дълго ровене или непрагматично философстване.

Но, ако ви се говори, нека поговорим:

…за човека, за другия, за битието, за избора, за свободата, за вечно дебнещото „безсмислие”, което други науки наричат „депресия”, за преодоляването на себе си и на света…

Жан Пол Сартр

Хусерл отново върна ужаса и очарованието в самите неща. На нас той възвърна света на художниците и пророците: тревожен, враждебен, опасен, но и с пристани на милосърдие и любов.

Хората са безсилни единствено когато приемат, че са безсилни.

Има дни, когато човекът вселява в мен ужас.

Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам.

Човекът е обречен на свобода.

Ад – това са Другите.

Нищо не се мени така често както миналото.

Човекът – това е бъдещето на човека.

Албер Камю

Но смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати.

Когато земните образи са още ярък спомен, когато жаждата за щастие натежи прекалено, тъгата се надига в сърцето на човека

Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието.

Човек винаги намира отново своя товар.

Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.

Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение.

Ако бях дърво между дърветата, котка между животните, животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят.

Ще умираме ли, или ще избягаме чрез скок, или ще построим отново здание от представи и форми по своята мярка? Или, напротив, ще поддържаме разкъсващия и чудесен облог на безсмислието?