Кога сме най-щастливи

Три популярни медии, една тема, един месец, три тези. Без коментар!

„С напредването на възрастта хората стават по – щастливи”

Заглавие от 12.03.2012 на novini.bg

От текста: „Колкото по-остаряват хората, толкова стават по – щастливи, независимо, че здравословното състояние им се влошава.

Това установили британски учени. Според техните изследвания, хората започват да стават щастливи след 45 годишна възраст.” Бонус – снимка на щастливи беловласи хора.

„Хората се чувстват най-щастливи на 45 години”

Заглавие от 12.03.2012  на darik news.

От текста:  „Британски учени са анализирали живота и здравето на повече от десет хиляди души от САЩ и Великобритания, предава БГНЕС. Качеството им на живот било измерено според осем фактора, включително общ здравен статус, психично здраве и социален живот.

Изследванията показали, че щастието е най-голямо след 45 годишна възраст. Това според учените се дължи на намаляване на очакванията от живота, което намалява вероятността от стрес, заради работа или личен живот.”

„Защо сме най-щастливи на 33”

Заглавие от 27.03.2012 на  еdna.bg

От текста:  „Изследователи от Острова са се заели и установили, че почти 70% от хората посочват 33-годишната възраст като най-щастливия период в техния живот.”

„Разбира се, има и такива, за които най-щастливият период е бил училищният или този в университета, но техният брой на фона на останалите участници в експеримента бил минимален.”

Кръстосани мисли

Отдавна не съм безчинствала тук.

В навечерието на Разпети петък си мисля за кръста. За разните кръстове на разните хора. Някои носят по един, някои по няколко. Някои ги захвърлят, после пак си ги намират. Някои си ги харесват, други ги ненавиждат. Някои ги носят с гордост, други със срам. Някои държат да се знае, че го носят, други го пазят само за себе си. Някои го използват, за да тормозят околните, други тормозят само себе си. Някои си познават кръста до последния детайл, други и идея си нямат какво точно мъкнат…

Тежък е кръстът, на тези, които се опитват да „сложат кръст” и не успяват. Но, на тези, които успяват, често е по-тежък.

Тежък кръстът на тези, които стигат до някъде и не им стигат силите да продължат, но е по-тежък кръстът на тези, които никога наникъде не тръгват.

Тежък е кръстът на тези, които носят „царската корона”, но е по-тежък и на тези, които си въобразяват, че я носят.

Тежък е кръстът на нещастно влюбените, но е по-тежък на тези, които не успяват да се влюбят.

Тежък е кръстът на работохолиците…

Тежък е кръстът на перфекционистите…

Сигурно няма начин да е „кръст” и да е лек.

Новото начало в понеделник

Традицията повелява! И защото, за да имаш отговори, първо трябва да имаш въпроси. Моите въпроси за новото начало! Ако имате отговори, моля, споделете ги!

Кога е време за ново начало?
Защо планираме новото начало винаги в понеделник или на първи следващия месец? В краен случай – утре?
Възможно ли е мълниеносно ново начало?
Колко бързо се променят хората?
Възможно ли е въобще да се променят?
Колко дълбоко в себе си трябва да бръкнеш, за да  успееш да се промениш?
Промяната болезнена ли е?
Или болката е индикация за нужда от промяна?
Колко бързо можеш да промениш живота си?
Можеш ли да промениш живота си без да промениш личността си?
Колко трябва да промениш себе си, за да можеш да промениш около себе си?
Къде точно е ключът от палатката – в промяната или в приемането?
Има ли хора, които нямат нужда от промяна?

Животът е хубав и хората са добри

Времето е ограничен ресурс

Преди около четири години, когато изгубих Венци, по невероятно болезнен начин си припомних този факт. Шест  години по-рано направих същото разтърсващо откритие. Тогава загубих баща си. Тогава си позволих да се потопя в дива депресия. Какъв смисъл имат всички мечти, всичко направено, всичко планирано. Идва онази с косата и идва без предупреждение. Обезсмисля усилия, натрупани ресурси… всичко.

Животът има своя куча логика

И тази житейска логика е, по свой начин, съвършена. Ако не познавах всички грозни подробности на болката от загубата на любим човек, нямаше да се справя със загубата на Венци. Знаеш, че рано или късно родителите ти ще си отидат от този свят. Но, не допускаш, че ще загубиш половинката си. Не и когато си на 28. Не допускаш, че едно изградено и обичано „Ние” ще се разпадне завинаги. И ще се разпадне не по твоя воля, и няма да имаш какво да направиш. Просто трябва да го приемеш. Боли като нищо друго…  и още по-силно…

Боли от липсата и боли от неслучените случвания

Оплаках Венци и оплаках всичко, което нямаше да направи. Никога нямаше да напише дисертацията си, нямаше да нарисува други карикатури…  нямаше да прочете книгите, които искаше да прочете,  нямаше да напише книгите, които искаше да напише… Никога пак нямаше да ми се смее докато мия чинии и пея. Никога нямаше да мога отново до го прегърна и да му кажа, че го обичам. Нямаше да види как расте дъщеря ни…

Не знаех на кой свят съм

Не знаех и на кой свят искам да бъда.  Не можех да повярвам, че Земята продължава да се върти. Това беше доста нагло от нейна страна. Исках да се скрия. Да се предам. Да ме няма. Върнах се в Хасково. Не исках да бъда сама в жилището в което живеех с него. Не исках да ходя по улиците, по които сме ходили хванати за ръце. Нямах реална представа за времето, но продължи около седмица. Мама се измъчи. Опитваше се да ме носи на ръце. Да ме обгрижва, колкото успява, но усещаше, че не успява. Дени беше на четири. Мисля, че беше много по-уплашена от това, че мама не прилича на себе си, отколкото от факта, че тати го няма. Казваше „Не плачи, иначе и аз ще плача!”

Животът е хубав и хората са добри

Често изумявам околните с тази реплика. Но е много моя. И освен това е проверена. “Приятел” е свята дума. Най-хубавото нещо, което мога да кажа на някого. Знаех, че имам добри приятели. Знаех, че с тях купоните са супер. Не знаех, че могат да ме измъкнат от тинята, дори, когато не ми се излиза от там. Чудя се дали мога да им причиня онова „по именно, колега”. Няма да го направя. За тях жестове към мен бяха „хляб по водите”. Никога няма да мога да благодаря достатъчно на приятелят, който каза: „Ако останеш в това състояние, ще бъдеш по-мъртва то него!” Той ми даде мотивът да стана и да  продължа. Даде импулсът, който не можех сама да намеря тогава.

Думите не стигат да благодаря

И на този, който се обади да ми предложи работа – новото начало, от което имах нужда. Няма как до обясня колко много дължа на тези, които ми предложиха да живея при тях, докато си стъпя на крака. Нито колко много обичам, тези, при които избрах да живея. Не мога да намеря достатъчно силни думи за да благодаря на всички, които ден след ден бяха около мен. Питаха и се тревожиха как се чувствам. И ми помагаха да се чувствам по-добре…  По празници Венци ми липсва най-много.

Утре ми е празник. Моят ден. Моят 19 март. От днес благодаря за всички хубави пожелания, които ще получа.

Но, най-много благодаря, че ви има, приятели! Вие правите живота ми хубав!