Често се губя в ежедневието – работата, актуалните новини, рутинните задачки.
Толкова е по-хубаво, когато си намеря остров.
Или шанс да погледна личностите и общество през по-мъдри и добри очи.
За това интервю на Зигмунд Бауман благодаря на Иван!
Снимката е от интернет, фотографът се подписва с nina.gov.
Ето линк към интервюто http://www.eurozine.com/articles/2004-06-04-bauman-bg.html
Преди две-три седмици Лидия Стайкова ми изпрати един въпросник, чиято цел е да подпомогне учениците и при избора на университетска специалност. Попълних го с удоволствие. Винаги с удоволствие мисля за „първата любов” – философията. Нищо, че с удоволствие вървя и по други пътища. Днес отново попаднах на него и реших да го „блогна”. Може да свърши работа на някого… ако не за друго, поне да си припомни „добрите стари времена”.
Този въпрос е странно труден. Истината е, че не помня. Но, философията беше първото ми желание. Вероятно има нещо общо с факта, че баща ми ми четеше „Животът на философите” на Диоген Лаерций, като приказки за лека нощ. Бях на 18 и изобщо не ми и хрумна, че има по-практични специалности – просто исках да уча философия. Но, записах още в първи курс специализация по журналистика… това трябваше да е „практичната” специалност.
2. Добра идея ли е да учиш филофия като бакалавър? Или е по-добре преди да следваш философия да си следвал нещо друго?
Предполагам, че никога не е късно да учиш философия. И никога не е рано. Имах колеги, завършили вече по една специалност – история, богословие, физика, математика и такива, които записаха втора специалност. Но, дори и тези, които не са завършили друга специалност, не работят, като „философи”, освен ако не се занимават с научна работа.
3. Защо би посъветвал ученици да учат философия (дори само като отделни курсове, не непременно като цяла програма)?
Първият отговор е – умение за мислене. Философията формира умението да наблюдаваш, да питаш, да анализираш, да формулираш проблеми и да даваш решения повече от всяка друга наука. Освен това, дава познанието на много и различни падаригми и способността да ги съчетаваш. „Очупва” мисленето… прави го гъвкаво. Прави философите способни да измислят нови неща – били те идеи или сайтове. А, днешното общество е твърде жадно за добри нови идеи.
„Постмодерната етика”, Зигмунт Бауман
Един любим съвременен философ
За мен „философ”, за света „социолог”. Но, на нивото, на което работи той, границата между философия и социология е доволно размита (почти колкото границата между „Модерност” и „Постмодерност”). Благодарение издателство „ЛИК” и Мария Димитрова, на български има издадени няколко негови книги.
Поглед отгоре
И, има смисъл да бъдат прочетени от всеки, който би искал да погледне „от високо” или смислово и цивилизационно на въпросите отнасящи се до съвременността, социума, обществените и личните взаимоотношения. Не оспорвам практическата стойност на някои от „Маркетинговите бестселъри”, но, твърдя, че са трогателни еднодневки на фона на трудове от такъв калибър. Книгите на Бауман имат онзи, по-особен, и диалогичен, и обобщен поглед, на който е способна само философията.
За непознатата думичка „етика”
Що е то и има ли я? От гръцки „етос — обичай”. От философски – дял от философията, който интерпретира нормите, въпросите и правилата на морала. В рутинен ежедневен смисъл – онова нещо, на което ако те научат, правят живота ти по-труден. Маркетинговите бестселъри рядко я използват. Практическата полза от нея е спорна. Как, обаче да оцелее едно общество, което се опитва да забрави за етиката?
Утвърдените стожери губят значението си
До, времето, което наричаме „съвременност” етиката е била гарантирана от обичаите, религиите, авторитета на старейшините и държавата. Днес, личностите се чувстват все по-свободни от оковите и на религията, и на традицията, и на държавата. Издигат в култ суверенитета си, превръщат го в знаме. Азът е придобил небивали до сега в историята на човечеството размери.
Ще оцелее ли общество?
Как би могло да функционира общество от личности, в което целта на всяка от тях е да превъзхожда другата? Да стане, по-голяма, по-силна, да влияе и да владее възможно най-много от останалите личности. Не искам да преразказвам отговорите на Бауман. Ще кажа само, че в парадигмата, която предлага той – етиката е въпрос на личен избор.
Вроден ли е моралът?
Постмодерната етика не е продукт на предписания и утвърдени правила, а се случва в непрестанния избор: „А, сега как да постъпя?!” И минава през това, че ако искам да бъда разбран и приет – трябва да се постарая да разбера и приема другия. Защото, в крайна сметка не сме толкова различни – мотивите и целите ни си приличат. Човешки са. И той, като мен иска да се утвърди и наложи, но и неговата друга основна цел е да бъде разбран и приет. И може би – обичан. Но, за да постигне това, не му е необходимо да ме владее и подтиска, а просто да ме срещне.
И, общо взето - Апокалипсисът се отлага.
„Живеем в най-добрия от всички възможни светове!”
Заявява Лайбниц през 17 век. Разсъжденията му тръгват от почти вечния теологичен въпрос, който нагло преразказан от мен звучи така: „Бе, тоя, Господ не го ли е срам, нали се предполага, че е добър и всемогъщ, как тогава е допуснал да има зло и гадости по Земята?” След доста рационализиране и логично построени доказателства Лайбниц извежда извода, че първо – злото е преходно, второ – то е вид проверка и трето – то е част от божествения замисъл. Наред с това, обаче допуска мамещата идея, че съществуват множество възможни светове. И изборите, които правим ни извеждат в един или друг от тях.
Алееееее, хоп!
Да се засилим, да отскочим и да се пренесем в 4 века по-късно. В нашият реален свят. Не единствено възможен. Но наличен. Вероятно, не само аз смятам, че възможностите ми да променям света и хората са ограничени, затова ще се концентрирам върху личното. Моят свят, не е света на колегата срещу носа ми, нито е света на Дженифър Лопес и още по-малко е света на Едуард де Боно. Всеки от нас е избрал света си, организирал го е така, че да му е удобен или интересен, или поносим. И всеки е абсолютно в правото си да го променя.
„започва път от моя праг…”
Ако избера да завия надясно, може Вселената да ме отърве от мъките ми, като ме халоса падаща тухла. Шансът да се случи е равен на шанса да ме блъсне кола, ако тръгна на дясно (предполагам, изчисленията ме объркват, но, тухлите май са повече от колите…). Встрани от случайността, моите ежедневни избори също оформят света ми. Мога да избера работа, която ми дава повече свободно време, което да посветя на детето и близките си. Мога да се втурна да в много по-успешна кариера и да загубя добрата връзка с хората, които обичам. Мога да избера да остана в удобна неудовлетворяваща връзка. Мога да дам шанс на някой, който ще усложни дните ми. Но, може би, ще направи света ми по-хубав. Мога да обядвам шоколад или краставица. Мога да се ядосам, мога и да се усмихна, на едни и същи неща…
Какво има в раницата…
Моите избори се определят от моя опит. Моите травми, страхове, концепции за живота и хората слагат своя отпечатък. Не винаги за лошо. В последно време много се бунтувам срещу формата „книги за самопомощ”. Разкошна печатница за пари! Всъщност, кой не иска да спре цигарите, да има пълноценна връзка, да стане богат… а, като не се научите на нищо от книжките, моля, вземете си купете книжка „Защо не ми помагат книгите за самопомощ”, а после ги препрочетете отново…
Не става така!
Още повече се дразня от концепциите на поведенческата терапия (която, като цяло вдъхновява тези четива). Тя внушава, че ако се държиш като богат и успял – ставаш богат и успял. Първо не мисля, че действа, второ, дори да действаше… отчайващо много богати и успели хора не са никак щастливи. Човек трябва да познава достатъчно добре себе си. Да изследва мисловните си формули, защото е твърде вероятно да открие, че те са тези, които му пречат да бъде спокоен и щастлив. Да може да си позволи да остави миналото в миналото и да продължи. Да може да прости на другите и на себе си. Да не оставя несвършена работа, защото от нея раницата натежава. И, най-вече – да намери вътрешния си център.
Защото когато го намери
Всеки свят е най-добрият свят. Независимо от изборите. Независимо от пътищата и целите. Те просто са различни. И никой не може да твърди кои са по-добри. Работата е в това, работата да носи удовлетворение, не само пари. Творчеството да е продукт на радостта, не опит да „лекуваш” болящата си душа. Общуването да не натоварва, а да носи радост…
Започнах да звуча, като книга за самопомощ. А и 30-те минути свършиха.
До писане!
Това не е просто теза. Това е теза, която искам да изкрещя!
И поводът не са само актуалните структурни разбутвания в БАН и опасността да бъде изтрита от заглавието на новата химера, която трябва да бъде създадена. Не, че имам нещо общо с БАН. Освен шепа приятели подвизаващи се там, нищо общо нямам. Имам общо с философията. Тя все още е образованието, с което се гордея. Тя е диагнозата, която с удоволствие съобщавам на ляво и дясно. Тя е контекстът, в който съм се формирала. И е нагласата, която ми дава достатъчно широта да продължавам да се развивам. Не просто това, дава нещо по-важно, дава мотивите да не спирам да го правя.
И никой няма право да твърди, че времето и е минало!
Да, колеги, имате право да я споменавате под сурдинка. Да, имате право я пропускате в биографиите си. Имате право да мислите, че е интелектуалната забежка, която сте допуснали преди години. Но, не – никой няма право а твърди, че философията е неактуална и празна. Че е безсмислено упражнение и излишно усилие. Дори, че е напразна интелектуална гордост, предразполагаща към идиотско нарцистично „умнеене”!
Философията все още е!
Всяко „защо” е философия. Всеки любопитен поглед към света и хората е философия. Всяко твърдение е философия. Всяко приемане на другия, без да съдиш е философия. Всяко питане за миналото, бъдещето и настоящето е философия. Всяка нова идея е философия. Всяка парадигма. Тя се случва, дори, когато не е нарочно наречена и нарочена за „философия”. Постоянно е! И не е мръсна дума!
