Най-тежката загуба

Загубата на смисъл води до загуба на енергия.

Загубата на енергия води до още по-голяма загуба на смисъл.

Концентрирането върху безсмислието уморява.

Концентрирането върху умората я прави все по-смазваща.

Уморените хора не общуват  пълноценно.

Хората, които не общуват пълноценно са отегчени.

Отегчението подхранва усещането, че си различен – понякога по-добър, понякога по-лош, но различен.

Другите или не те заслужават, или са прекалено добри за теб.

Далече от останалите решаваш , че не заслужаваш да бъдеш ценен и обичан.

Чувствайки се неценен и необичан, не си способен да цениш и обичаш.

Ако не цениш и не обичаш – губиш смисъла.

Психолозите наричат това “депресия”, аз – упражнение в писане. Хубав ден!

Колко непосилно трудно е да ти е леко на душата?

Имам само смътна идея, че такава личностна постройка съществува. Виждала съм я едва няколко пъти през живота си. Не знам как се постига. Но съм сигурна, че когато бъде постигната, е устойчива. Моите въпроси за лекотата… отговорите ще дам… когато ги открия

Междувременно сте поканени да споделите своите!

Възможна ли е лекотата?

Възможно ли е да дишаш с целите си гърди и това да ти харесва?

Възможно ли е да имаш усещането, че Вселената те слуша?

Възможно ли е да се чувстваш част от тази Вселена, без да искаш да си неин повелител?

Възможно ли е да не страдаш от безсъние?

Възможно ли е да събуждаш наспан?

Възможно ли е да нямаш търпение да отидеш на работа?

Възможно ли е да се усмихваш в градския трафик?

Възможно ли е да постигнеш това без да си освидетелстван?

Или без да си на нарочни медикаменти и субстанции?

Кога любовта към работата се превръща в настървение?

Винаги ли зад това настървение се крият неразрешени лични проблеми?

Има ли хора, които работят с лекота и удоволствие?

Къде е границата между градивната активност и невротичната свръхактивност?

Кога идеите започват да идват с лекота?

Кога не усещаш колко работа си свършил?

Къде е границата между спокойствието и примирението?

Кога умората престава да те занимава?

Кога спираш да се страхуваш от нея?

Кога си тръгва доброволно?

И при това, си тръгва, не за да се върне във вид на бърнаут, сърдечна криза или нервен срив?

Аз, моя милост и моето тяло

За пореден път се убеждавам, че тялото ми е по-мъдро от мен

Всеки път, когато имам нужда от почивка, а не искам и не мога, и не знам как да си я позволя – то поема инициативата и лепва някое вирусче. Сополи, кашлица, отчаяното чувство, че съм сдъвкана и изплюта… и поподритната после… А тялото ми освен мъдро е и хитро – дисциплинирано си избира такива болежки, дето минават за няколко дни. Но, междувременно ми дава необходимата почивка.

Наслаждавам се

Да си призная – страдам си, ама и се наслаждавам искрено. Щото няма друго толкова сладко излежаване, като излежаването с лека температура. Всичко загубва значение. Концентрирам се в това колко ми е зле. Събират се облаци. Земята започва да се върти по-бавно. Обхваща ме чувство за безсилие и за несправяне… все чувства, които не приемам и гледам да не изпитвам. Плачливо ми е и мога с удоволствие (и с извинение) да си поплача. От сърце и с глас. Със звучно хълцане и проточени стонове… „Животът е гаден и несправедлив! И защо все на мен! Не може ли, не може ли… да се изруся и да отстъпя на някого правото да се бори вместо мен!? Не може ли, а?! Не е ли крайно време?!”

Боледуването е хубаво

Само отчасти, заради себе си и заради правото на почивка, което носи. Хубаво е, основно,  заради оздравяването. Заради усещането за катарзис. Заради неизбежното преподреждане на приоритетите. Заради хората, които ги е грижа. Които даже и не питат могат ли да са ти полезни – просто са! И защото, когато болката и неразположението се разкарат – светът е различен. И си даваш сметка колко невероятно важно е това – да няма болка.  Нещо естествено дадено – нямането на болка престава да е от значение… но когато болката се появи и се разкара…. Много гот J

Гранична ситуация, чичко Ясперс!

Благодаря!

Връщам се в леглото!