Парченца екзистенциализъм или… щастлив ли е Сизиф?

Наскоро, разговор в компания на нефилософи ми даде повод троснато да заявя, че е идиотско да не се познава парадигмата на екзистенциалистите!  И още по-идиотско да не се знае, че тя дава основите на съвременното светоусещане! Набързо се заех да събера на едно място няколко емблематични „парченца” екзистенциализъм. От двамата любими французи – Сартр и Камю. Набързо, понеже моите избори са направили, така, щото да не мога да си позволя дълго ровене или непрагматично философстване.

Но, ако ви се говори, нека поговорим:

…за човека, за другия, за битието, за избора, за свободата, за вечно дебнещото „безсмислие”, което други науки наричат „депресия”, за преодоляването на себе си и на света…

Жан Пол Сартр

Хусерл отново върна ужаса и очарованието в самите неща. На нас той възвърна света на художниците и пророците: тревожен, враждебен, опасен, но и с пристани на милосърдие и любов.

Хората са безсилни единствено когато приемат, че са безсилни.

Има дни, когато човекът вселява в мен ужас.

Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам.

Човекът е обречен на свобода.

Ад – това са Другите.

Нищо не се мени така често както миналото.

Човекът – това е бъдещето на човека.

Албер Камю

Но смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати.

Когато земните образи са още ярък спомен, когато жаждата за щастие натежи прекалено, тъгата се надига в сърцето на човека

Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието.

Човек винаги намира отново своя товар.

Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.

Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение.

Ако бях дърво между дърветата, котка между животните, животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят.

Ще умираме ли, или ще избягаме чрез скок, или ще построим отново здание от представи и форми по своята мярка? Или, напротив, ще поддържаме разкъсващия и чудесен облог на безсмислието?

Не давам милостиня!

Аз съм ужасен човек!

Трябва да призная нещо – аз съм ужасен човек! Не давам милостиня на майки с деца! Не подминавам уличен музикант без да се усмихна и без да оставя дребни. Но, никога и под никакъв повод, не давам пари на майка, с дете. Нещо повече, видя ли такава жена – място не мога да си намеря от яд. Първо – насила се спирам да не и се разкрещя. После започвам да се ядосвам!

Ядосвам се!

Ядосвам се първо на себе си, защото просията с деца ме вбесява от години, а до ден днешен, не съм се погрижила да се информирам, на кого и къде трябва да се обадя, за да спре това. Поне, да ги приберат от тротоара тия хора! Да не стоят на дъжда! После започвам да се ядосвам на институциите. Защото, дори да позвъня в полицията или в агенция за защита на детето…

Какво ще стане?!

Дори да успея да докарам авторитетния си тон и да ги накарам да се размърдат – най-много да идат да им проверят документите. И да ги разкарат от този тротоар. Ама, нали, отсрещният е свободен?! И после… Щото, не знам кога да спра, започвам да се ядосвам на обществото, позволило съществуването на такива институции и такива хора.

Да превърнеш чедото си в оръдие на труда…

Не мога да повярвам, че е възможно някой да печели благодарение на детето си. Отказвам да повярвам, че родител би зачертал човешкото в собствената си рожба. Че би я превърнал в предмет, в средство за печелене на пари… Не мога… но се случва. Всеки божи ден се случва! Не мога да ги спра! Това, което мога да направя, е да не казвам:

Браво! На ти тези пари! От това се печели добре! Ела и утре!

Да дадеш пари на просякиня с дете, означава да поощриш една порочна практика. В един по-добър свят, хората ще благоговеят пред децата си. Ще вярват, че децата са суверенни личности, които нищо не им дължат. Ще знаят, че единственото, което могат да очакват от наследниците си, е да им усложнят живота. Че, техен родителски дълг е, не просто, да създадат гнездо, но и да им дадат криле. И някой хубав ден да са щастливи от факта, че децата разперват тези криле и отлитат. Да бършат сълзите си, но да са щастливи, защото са изпълнили дълга си. Да са щастливи, защото, птичето ще се връща… понякога. И ще го прави с удоволствие! Е… ще гоправят с удоволствие, само, ако родителите са се справили с родителството.

Това в някой по-добър свят, Докато живеем в този,

АЗ НЯМА ДА ДАВАМ МИЛОСТИНЯ НА ПРОСЯКИНИ С ДЕЦА!

КАТЕГОРИЧНО ОТКАЗВАМ ДА ГИ ПООЩРЯВАМ!