„Живеем в най-добрия от всички възможни светове!”
Заявява Лайбниц през 17 век. Разсъжденията му тръгват от почти вечния теологичен въпрос, който нагло преразказан от мен звучи така: „Бе, тоя, Господ не го ли е срам, нали се предполага, че е добър и всемогъщ, как тогава е допуснал да има зло и гадости по Земята?” След доста рационализиране и логично построени доказателства Лайбниц извежда извода, че първо – злото е преходно, второ – то е вид проверка и трето – то е част от божествения замисъл. Наред с това, обаче допуска мамещата идея, че съществуват множество възможни светове. И изборите, които правим ни извеждат в един или друг от тях.
Алееееее, хоп!
Да се засилим, да отскочим и да се пренесем в 4 века по-късно. В нашият реален свят. Не единствено възможен. Но наличен. Вероятно, не само аз смятам, че възможностите ми да променям света и хората са ограничени, затова ще се концентрирам върху личното. Моят свят, не е света на колегата срещу носа ми, нито е света на Дженифър Лопес и още по-малко е света на Едуард де Боно. Всеки от нас е избрал света си, организирал го е така, че да му е удобен или интересен, или поносим. И всеки е абсолютно в правото си да го променя.
„започва път от моя праг…”
Ако избера да завия надясно, може Вселената да ме отърве от мъките ми, като ме халоса падаща тухла. Шансът да се случи е равен на шанса да ме блъсне кола, ако тръгна на дясно (предполагам, изчисленията ме объркват, но, тухлите май са повече от колите…). Встрани от случайността, моите ежедневни избори също оформят света ми. Мога да избера работа, която ми дава повече свободно време, което да посветя на детето и близките си. Мога да се втурна да в много по-успешна кариера и да загубя добрата връзка с хората, които обичам. Мога да избера да остана в удобна неудовлетворяваща връзка. Мога да дам шанс на някой, който ще усложни дните ми. Но, може би, ще направи света ми по-хубав. Мога да обядвам шоколад или краставица. Мога да се ядосам, мога и да се усмихна, на едни и същи неща…
Какво има в раницата…
Моите избори се определят от моя опит. Моите травми, страхове, концепции за живота и хората слагат своя отпечатък. Не винаги за лошо. В последно време много се бунтувам срещу формата „книги за самопомощ”. Разкошна печатница за пари! Всъщност, кой не иска да спре цигарите, да има пълноценна връзка, да стане богат… а, като не се научите на нищо от книжките, моля, вземете си купете книжка „Защо не ми помагат книгите за самопомощ”, а после ги препрочетете отново…
Не става така!
Още повече се дразня от концепциите на поведенческата терапия (която, като цяло вдъхновява тези четива). Тя внушава, че ако се държиш като богат и успял – ставаш богат и успял. Първо не мисля, че действа, второ, дори да действаше… отчайващо много богати и успели хора не са никак щастливи. Човек трябва да познава достатъчно добре себе си. Да изследва мисловните си формули, защото е твърде вероятно да открие, че те са тези, които му пречат да бъде спокоен и щастлив. Да може да си позволи да остави миналото в миналото и да продължи. Да може да прости на другите и на себе си. Да не оставя несвършена работа, защото от нея раницата натежава. И, най-вече – да намери вътрешния си център.
Защото когато го намери
Всеки свят е най-добрият свят. Независимо от изборите. Независимо от пътищата и целите. Те просто са различни. И никой не може да твърди кои са по-добри. Работата е в това, работата да носи удовлетворение, не само пари. Творчеството да е продукт на радостта, не опит да „лекуваш” болящата си душа. Общуването да не натоварва, а да носи радост…
Започнах да звуча, като книга за самопомощ. А и 30-те минути свършиха.
До писане!
