Майката ли прави детето?

Един любим преподавател питаше с усмивка:

„Майката ли прави детето или детето прави майката?!” Да – майката ражда детето. Оформя го като личност. Понякога, дори го оформя добре. Но, преди да има дете – няма майка. В този смисъл, детето прави майката.

Днес ще питам

Обществото ли прави личностите или личностите правят обществото? Аз съм от тези личности, които присвиват очи пренебрежително всеки път, когато някой се оплаче от „тази държава” и „това общество”. Като толкова не ви харесват – вземете ги променете, моля!

Позата на страдалеца

Позата на страдалеца е удобна. Нещо повече – носи удовлетворение. Ето – ти знаеш колко не са наред нещата. Казваш им го! А, те – първо не са способни да те разберат, второ не са способни да те оценят, трето не искат нищо да направят, четвърто…

Руските класици

Обичам руските класици. Обичам и хората, които обичат руските класици – интересни са. Но поради тях ли, поради красивите ни славянски души ли, дълбоко в народопсихологията е заложено, че е достойно да страдаш. Колкото повече страдаш – толкова си по-извисен. Толкова си по-аристократичен. Толкова си по-специален.

Нищо против

Но, ако си недоволен, то постарай се и да си активен. Защото – да ние сме продукт на времето си. Но времето и обществото също са в нашите ръце. И е въпрос на осъзната позиция – дали да си просто недоволен. Или да си недоволен и да поемеш отговорността да променяш нещата, от които си недоволен.

Може би е твърде амбициозно

Не заради друго. Просто, за да поемеш отговорност да промениш около себе си, често се налага да промениш себе си. А това не е лесно. Никак не е лесно да приемеш, че имаш нужда от промяна. Нито да признаеш, че нещо в личностната ти конструкция е „малко сбъркано”. И не е лесно да избереш промяната. И още по-трудно е да извървиш пътя и. Но… оставете обществото на мира! То подлежи на промяна. Но това е въпрос на дълъг процес.

И този процес започва от вас!

Още веднъж, отново, пак и пак…

„Нищо ново под слънцето!”

Казали древните. И никой до сега не ги и опровергал. Е, да, доста нови неща. Тези, древни, ходели в хитони и тоги. От тогава, дори само в модата – доста нови неща. Казват: „добре забравени стари”. То, някои, дори не ги оставят да остареят. Интерпретират ги пак и пак. Пример – миниполата. Ако опира до обществена гордост – е, как не! Моля ви се! Двигатели с вътрешно горене, самолети, подводници, Фейсбук. Много нови неща си имаме! Обаче щом опира до емоции… нищо, нищо ново под слънцето!

Съвсем като “едно време”

Съвсем по същия начин боли несподелената любов. И отхвърлянето. И продължаването нататък е също толкова трудно. Съвсем по същия начин е риск да отвориш сърцето си. Да влезнеш в интимни отношения. Ако не те наранят -  рискуваш ти да нараниш. Няма да боли по-малко. Просто няма да боли теб.

Преди време

Преди време попаднах на една книга, която откровено ме скандализира. Тезата на автора беше, че съблазняването е вид изкуство или направо наука. А теоретизирането в тази наука е възможно, защото „Хората се влюбват, когато чувстват недостиг. Някакъв – какъвто и да е. Влюбването е депресивна проява. Признак е на  неувереност, непълноценност и желание да избягаш от собствената си реалност.”

Всяко гърне и всеки похлупак

Мисля, че толкова се вбесих, защото трябваше да призная, че е прав. И защото предлагаше този недостиг да бъде манипулиран и използван. Ей, така – за лични цели. За да докаже някой, че може да изманипулира и съблазни повече хора. Че може да играе тази игра. Някак елегантно, въпросният автор избягваше да каже, че нуждата да сложиш повече „скалпове” на колана си – също е признак на личностен недостиг. И милите хора, които го правят са ужасяващо нещастливи.

Все същата грешка

„Връзките ми продължават около две години.” ;

“Все се влюбвам в неправилния човек.”;

“Писна ми да гледам един и същ филм.”;

От колко свои приятели сте чували това? Колко пъти сте го казвали? Това или нещо много подобно на него. Удивително е за колко различни един от друг се имаме. За колко уникални. За колко специални. И колко много си приличаме. Да – моите грешки не са вашите грешки. Моите омагьосани кръгове не са вашите омагьосани кръгове. Общото е, че имаме навика да ги завъртаме. Отново и отново. Понякога с различни хора, често в различни ситуации, но…

Отново и отново

За домашно! Моля, бъдете искрени със себе си! Дефинирайте типичните проблеми, в които се вкарвате. Не само, тези в личните отношения – визирах тях, защото са най-болезнени.  Ако разпознатите ситуации ви устройват – браво, давайте все така. Но, ако не… открийте качествата, които ви вкарват там. И, по желание, но само при добро желание, ги променете!

„Ключът от палатката”

е в безпощадната искреност. Не е лесно да избягаш от себе си. Просто, понякога се налага. Бях си обещала да не давам съвети. Но вече мирише на Коледа. А края на годината е време за равносметка. А, тя, може да не е толкова горчива, ако се започне от сега.

Ето новината

Адът не са другите, адът е липсата на промяна!

Новото начало във вторник,

Сега ще се оправдавам

Помислих, че някой може да помисли, че това да задавам въпроси и после да гледам сеир е подла пиарска врътка. Няма да се правя, че не познавам тези клопки. Но манипулацията е поведение, което не понасям. И никога не бих използвала. Моля да сте сигурни – няма нищо подло или подвеждащо във въпросите. Моите навици са такива – първо се чудя, после формулирам въпрос, когато го мисля достатъчно – понякога намирам и отговор.

Истината винаги е лична

Това е един от преболедуваните ми отговори. Няма универсална истина. Има мой опит, твой опит – моя и твоя истина. И те са въз основа на този опит. Може би никога няма да разбера чуждите истини – не ми е дадено да преживея чуждия опит. Но винаги ще ми е интересно. И наистина бих искала да знам чуждите отговори. Благодаря на тези, които ми ги дават черно на бяло. И благодаря, на тези, които ще ми ги дадат, когато се видим. И благодаря на тези, които никога няма да ми ги кажат, но ще са ги потърсили. И може би, ще са ги намерили.

Сега за края и за началото

Явор каза: „Самата концепция на новото начало е сбъркана – първо е краят и после е началото. И в този смисъл – краят е по-важен от началото.” А, аз продължавам да не съм убедена. Дали първо е края? И това ли слага началото? Този процес, май ми е най-неясен. Кога се срещат края и началото? Кое е първото? И защо? Много ме бива – сядам да пиша отговорите и пак се забивам във въпроси

Какво знам със сигурност

Сега ми хрумва, че процесът също е личен. Също е въпрос на избор и този избор е продуциран от личен опит. Може краят да е преди началото, може да е бърз, рязък и болезнен. Може новото да идва бавно. Може никога да не дойде. Може да го стартирам днес или утре, може във вторник. Или да е започнало вчера, а аз да не съм разбрала. Но това, което знам със сигурност е, че искам да се случва с лекота.

А новите ми въпроси ще са лекотата!

Новото начало в понеделник

Традицията повелява! И защото, за да имаш отговори, първо трябва да имаш въпроси. Моите въпроси за новото начало! Ако имате отговори, моля, споделете ги!

Кога е време за ново начало?
Защо планираме новото начало винаги в понеделник или на първи следващия месец? В краен случай – утре?
Възможно ли е мълниеносно ново начало?
Колко бързо се променят хората?
Възможно ли е въобще да се променят?
Колко дълбоко в себе си трябва да бръкнеш, за да  успееш да се промениш?
Промяната болезнена ли е?
Или болката е индикация за нужда от промяна?
Колко бързо можеш да промениш живота си?
Можеш ли да промениш живота си без да промениш личността си?
Колко трябва да промениш себе си, за да можеш да промениш около себе си?
Къде точно е ключът от палатката – в промяната или в приемането?
Има ли хора, които нямат нужда от промяна?