С обич и омерзение

Имам голям проблем. Не реагирам адекватно на нещата. От известно време разни хора зоват да се вадят очи, да се прави сапун и да се прави от хора. Аз дори не мога да им се ядосам. Искрено се тревожа за тях. Не спирам да се питам колко много трябва да мразиш себе си и живота си, за да намразиш така силно друго човешко същество.

Учила съм, знам – човек възпроизвежда моделите, които познава. Обидените хора обиждат, наранените – нараняват, хората преживели агресия, са най-честите агресори. Нещо страшно се случва в последните дни. Количествата обидени и наранени хора се оказаха баснословно много.

Гневът няма градивни прояви. Хората в афект са в състояние да направят непоправими бели. Тези дни по улиците на българските градове се събират прекалено много хора в афект. Нивото им на самоанализ е покъртително ниско. Де нямат идея защо и на кого точно са ядосани. Реагират първосигнално и с удоволствие проявяват агресия и създават хаос.

И го правят наистина убедено. Нещо повече, живеят с идеята, че имат мисия. В своите очи са рицари защитници на правдата. Изграждат свой собствен мит и се поддържат взаимно. Намират начини да се организират и фактът, че начинът е доста комбинативен и хитър ги кара да се чувстват още по-велики.

Тези хора не са престъпници, още не са. Те все още са жертви. Имат лични и професионални проблеми, не са се реализирали, не са щастливи, не виждат смисъл в живота си, нямат мечти… просто знаят, че положението е лошо и си търсят враг. Толкова е лесно когато врагът има име и когато неговото име не е твоето име.

Но, не мисля, че е време за интелектуална снобария. Нито за елитарно пренебрежение към „бунтовниците”. Вчера минах с детето покрай една агитка тръгнала да протестира. Рядко съм се страхувала толкова много. Тези попораснали деца бяха зловещи в ожесточението си.

Моля, родители, приятели, хора с разум, ако във вашето обкръжение има от описаните млади хора, направете необходимото, обичайте ги повече, кажете им нещо хубаво, подкрепете ги, не ги пускайте по улиците, попречете им да навредят на себе си и на страната си.

Ясно е, че има нужда от промяна. Но тя просто няма да се случи така.

Обичам те!

-         Дени, Дени, ела бързо! Трябва да ти кажа нещо важно! – тича и идва. Заинтригувана е. Казва: „Да, кажи!” Казвам:

-         Много те обичам! – видимо е разочарована: „О, мамо, това го знам!” После ми прощава и ме прегръща: „И аз те обичам!”

“Обичам те” не е като “добро утро” или “лека нощ”. Не те обичам, защото “така трябва”. Възпитано е. И е прието. Не казвам “обичам те”  вместо “добро утро”. Но те обичам всяко утро. Дори когато не е добро. Обичам те, когато съм до теб. И когато ме няма. Обичам те, когато съм щастлива. И когато съм без сили, пак те обичам. И когато изхвърлям боклука, и когато пея…

Колко е трудно да кажеш „обичам”? Много! Но, уви, често е по-лесно е да го кажеш, отколкото да го изпиташ. „Обичам те” е различно от „обичай ме”. И от „обичам те защото…” И от „обичам те, но…бъди такава, направи това…”

Обичам те спокойно и естествено като изгревите и залезите. Като глътка вода. Като въздуха. Като неочаквана усмивка. Като лист, като цвете, като заиграли се малки котета… обичам те!

Мазолчето на моята душа

Какво ви плаши най-силно?

Паяците? Смъртта? Самотата? Злобата? Агресията? Провалът? Липсата на лоялност? Войнстващата глупост? … Страшнички са. Но, в личните класации на повечето хора, смъртта държи приза за „най-лошото”. Мисля, че не искам да правя цивилизационен разрез на обществото. И не искам да обяснявам как сме се отдалечили от природата. Не разбираме живота. Отричаме естествената му логика. И, поради това, драги зрители, ни е страх толкова от смъртта…

А, тя, проклетата, е просто част от живота

Най-логичното нещо, което може да ти се случи, ако си се родил. И, тя, проклетата, е част от моя живот. Или ще бъде… след  време. Но, тя, проклетата, ми взе любими хора. Съвсем лично я познавам. Познавам болката която носи на живите. Знам, че колкото повече си обичал, толкова повече боли. Колкото повече си имал, толкова повече ти липсва. Знам как се припознаваш по улиците. Колко дълго не можеш да спиш. Как бързаш да се събудиш. И се събуждаш разплакан. Как не можеш да промениш нищо. И колко боли от това.

Това е мазолчето на моята душа

Заради тази болка си имам мазолче на душата. Заради нея не мога да жаля за мъртвите. Не мога да плача. Вече не искам. Мога просто да помня. Скоро почина баба ми. Отиде си на 88. Светла и памет! Милото ми бабче! Просто прекрачи и отиде от другата страна. Винаги съм се удивявала колко спокойно приемаше всички драми, които сполетяха семейството. Нейната грижа беше за живите. „Умрелия – умрял”. Липсва ми. Но тя беше първия близък, когото изпратих спокойна. Не остави несвършена работа. Изживя един пълноценен живот. И до последния си дъх… буквално… се грижеше за любимите си хора.

И не, не смъртта е най-страшното!

Много по-страшно е да не си прегърнал никого днес. Да не си казал на никого, че го обичаш. Да не си изпитал обич. Да не си се смял. Да не си изтананикал песен. Да не си мечтал. Да не си попитал никого как е… днес. Да не си се опитал да разбереш какво точно ти казва.  Да не си се усмихнал на някоя витрина. Да не си подушил кафето си с наслада, да си го изпил като лекарство…

Със сигурност има по-страшни неща от смъртта…