„Мамо, като победи революцията ще почиваме три дни в седмицата!”
Заявява в неделя домашния революционер, висейки с глава надолу от леглото. Не че съм, такъв чак, нетърпим авторитарен диктатор, почти се търпя… според мен, де. А, и, просто се опитвах да я накарам да си подреди стаята. И не щеш ли – ден сряда – даже без революция, се оказва почивен. Национален и празничен. Прекрасно! Дали да я накарам да я подреди, все пак, тази стая?! Или да се опитам да създам празника?!
Празниците са, за да се празнуват, освен това, вече имам план!
До там, да проверя дали има някаква официална програма, не стигам. Пък и не обичаме официалностите. Ще се разходим по слънцето, аз ще преподам няколко урока по история, ще запалим свещ за загиналите и ще се приберем. Дени е заплашена, че ако се мотае, ще се откажа от излизането. Дисциплинирано се спретва за отрицателно време.
Тръгвамееееееее
Времето е разкошно. Дениното настроение също. Очарова се от всичко наред. Провокативно питам какъв ден е днес:
- Трети март е!?
- Да, де, ама какво е трети март?
- Празникът на Освобождението!? – Обещавам си повече да не правя идиотски провокации. Ще бъда послушна мама! Цял ден! Междувременно откриваме, че целият град е излязъл… по магазините… Решавам, че националната галерия е подходяща дистинация. Междувременно показвам – това е Народният театър, това Националната банка, там е министерски съвет…
Не е впечатлена
И е направо разочарована, когато научава, че „галерията” преди е била „двореца”. Пита: „Това жълтото ли?!” и пита с явно презрение! Жегва ме! На национална чест се засягам! Обяснявам, че в България дворците са малко по-различни от тези в Западна Европа и още по-различни от тези в приказките. Приема обяснението ми.
В галерията
Централната експозиция е затворена. Дени надава разочарован вой. Охраната видимо се забавлява и предлага – има етнографска изложба, ако ще ви е интересно… Ще ни е! Как няма да е! Етнографската изложба се оказва изложба-базар на мартенички. Там зверчето се сдобива с друг фен – мила леля готова да си говори с нея за нещата от живота. Усмихвам любезно на лелята и повличам чадото към следващата зала.
Странен е човешкият живот
Концепциите на уредниците още по-странни. В следващата зала се оказваме сред бригадирски знамена, дипломи, пионерски връзки, пишещи машини и… о, ужас манекен в униформа! Попаднали сме на „Димитровград: история под знак: първи социалистически EXHIBITION” не се шегувам… и отказвам да коментирам…
Поприбирам увисналото си чене
В следващата зала настроението се сменя. Пълно е с кукерски маски. Радваме им се. После влизаме в следващата. Там почти нищо няма. Има трикрако столче и чекрък. И огромни огледала, и относително запазена аристократична атмосфера… до колкото мога да преценя… щото вече не искам да преценявам. Влизам в ритъм на щерка си, подхвърляме си закачки и се кикотим… държим се „така, както, моето момиче, не е редно да се държиш в галерия”… ама ме провокираха! На излизане кротваме и благодарим на милите хора.
Да запалим свещ
„Дени, този ден, не е подарък, за да го има, много хора са пролели кръвта си. Днес е редно да ги споменем. Да запалим свещ в руската църква, защото и много руснаци са оставили костите си тук.” Речено-сторено. Много други са решили същото – добре! Незнайно защо точно днес, обаче, можеш да запалиш свещ само в предверието, църквичката реално е затворена – кофти! Хората се подреждат на опашка – добре. Започват да нервничат – кофти. Установявам, че желанието ми да запаля свещ бързо се изпарява сред ядливо пръхтящи лели. Но, успях да не се ядосам, когато една грубо бутна чедото ми… добре де, ядосах се! Но, успях да не я ухапя!
Продължаваме към „Александър Невски”
О, там има нещо посветено на празника – добре. Да – митинг на „Атака” – кофти!
- Дени, там няма да е интересно!
- Добре, но може ли знаменце?!
- Може! – Тръгваме към близкия щендер. Питам за цената „Два и пейсе!” отсича младежът докато джвака дъвка и зяпа деколтето ми. Възползмам се от същия въпрос зададен от други хора и дръпвам Дени към суха женица със сива коса, която продава от пазарска чанта на колелца. Тя ни се усмихва и заговорва детето. Не по грозния сервилен търговски тертип… от сърце му се радва. От сърце благодарим. Малката подскача и вее знаме. Мартенското слънце е щипнало бузките и, а косицата и сякаш е по-светла с няколко тона: „Мамо, този ден беше страхотен!” Съгласявам се!
ще спра на три 
