Често се губя в ежедневието – работата, актуалните новини, рутинните задачки.
Толкова е по-хубаво, когато си намеря остров.
Или шанс да погледна личностите и общество през по-мъдри и добри очи.
За това интервю на Зигмунд Бауман благодаря на Иван!
Снимката е от интернет, фотографът се подписва с nina.gov.
Ето линк към интервюто http://www.eurozine.com/articles/2004-06-04-bauman-bg.html
Един любим преподавател питаше с усмивка:
„Майката ли прави детето или детето прави майката?!” Да – майката ражда детето. Оформя го като личност. Понякога, дори го оформя добре. Но, преди да има дете – няма майка. В този смисъл, детето прави майката.
Днес ще питам
Обществото ли прави личностите или личностите правят обществото? Аз съм от тези личности, които присвиват очи пренебрежително всеки път, когато някой се оплаче от „тази държава” и „това общество”. Като толкова не ви харесват – вземете ги променете, моля!
Позата на страдалеца
Позата на страдалеца е удобна. Нещо повече – носи удовлетворение. Ето – ти знаеш колко не са наред нещата. Казваш им го! А, те – първо не са способни да те разберат, второ не са способни да те оценят, трето не искат нищо да направят, четвърто…
Руските класици
Обичам руските класици. Обичам и хората, които обичат руските класици – интересни са. Но поради тях ли, поради красивите ни славянски души ли, дълбоко в народопсихологията е заложено, че е достойно да страдаш. Колкото повече страдаш – толкова си по-извисен. Толкова си по-аристократичен. Толкова си по-специален.
Нищо против
Но, ако си недоволен, то постарай се и да си активен. Защото – да ние сме продукт на времето си. Но времето и обществото също са в нашите ръце. И е въпрос на осъзната позиция – дали да си просто недоволен. Или да си недоволен и да поемеш отговорността да променяш нещата, от които си недоволен.
Може би е твърде амбициозно
Не заради друго. Просто, за да поемеш отговорност да промениш около себе си, често се налага да промениш себе си. А това не е лесно. Никак не е лесно да приемеш, че имаш нужда от промяна. Нито да признаеш, че нещо в личностната ти конструкция е „малко сбъркано”. И не е лесно да избереш промяната. И още по-трудно е да извървиш пътя и. Но… оставете обществото на мира! То подлежи на промяна. Но това е въпрос на дълъг процес.
И този процес започва от вас!
„Постмодерната етика”, Зигмунт Бауман
Един любим съвременен философ
За мен „философ”, за света „социолог”. Но, на нивото, на което работи той, границата между философия и социология е доволно размита (почти колкото границата между „Модерност” и „Постмодерност”). Благодарение издателство „ЛИК” и Мария Димитрова, на български има издадени няколко негови книги.
Поглед отгоре
И, има смисъл да бъдат прочетени от всеки, който би искал да погледне „от високо” или смислово и цивилизационно на въпросите отнасящи се до съвременността, социума, обществените и личните взаимоотношения. Не оспорвам практическата стойност на някои от „Маркетинговите бестселъри”, но, твърдя, че са трогателни еднодневки на фона на трудове от такъв калибър. Книгите на Бауман имат онзи, по-особен, и диалогичен, и обобщен поглед, на който е способна само философията.
За непознатата думичка „етика”
Що е то и има ли я? От гръцки „етос — обичай”. От философски – дял от философията, който интерпретира нормите, въпросите и правилата на морала. В рутинен ежедневен смисъл – онова нещо, на което ако те научат, правят живота ти по-труден. Маркетинговите бестселъри рядко я използват. Практическата полза от нея е спорна. Как, обаче да оцелее едно общество, което се опитва да забрави за етиката?
Утвърдените стожери губят значението си
До, времето, което наричаме „съвременност” етиката е била гарантирана от обичаите, религиите, авторитета на старейшините и държавата. Днес, личностите се чувстват все по-свободни от оковите и на религията, и на традицията, и на държавата. Издигат в култ суверенитета си, превръщат го в знаме. Азът е придобил небивали до сега в историята на човечеството размери.
Ще оцелее ли общество?
Как би могло да функционира общество от личности, в което целта на всяка от тях е да превъзхожда другата? Да стане, по-голяма, по-силна, да влияе и да владее възможно най-много от останалите личности. Не искам да преразказвам отговорите на Бауман. Ще кажа само, че в парадигмата, която предлага той – етиката е въпрос на личен избор.
Вроден ли е моралът?
Постмодерната етика не е продукт на предписания и утвърдени правила, а се случва в непрестанния избор: „А, сега как да постъпя?!” И минава през това, че ако искам да бъда разбран и приет – трябва да се постарая да разбера и приема другия. Защото, в крайна сметка не сме толкова различни – мотивите и целите ни си приличат. Човешки са. И той, като мен иска да се утвърди и наложи, но и неговата друга основна цел е да бъде разбран и приет. И може би – обичан. Но, за да постигне това, не му е необходимо да ме владее и подтиска, а просто да ме срещне.
И, общо взето - Апокалипсисът се отлага.
Наскоро, разговор в компания на нефилософи ми даде повод троснато да заявя, че е идиотско да не се познава парадигмата на екзистенциалистите! И още по-идиотско да не се знае, че тя дава основите на съвременното светоусещане! Набързо се заех да събера на едно място няколко емблематични „парченца” екзистенциализъм. От двамата любими французи – Сартр и Камю. Набързо, понеже моите избори са направили, така, щото да не мога да си позволя дълго ровене или непрагматично философстване.
Но, ако ви се говори, нека поговорим:
…за човека, за другия, за битието, за избора, за свободата, за вечно дебнещото „безсмислие”, което други науки наричат „депресия”, за преодоляването на себе си и на света…
Жан Пол Сартр
Хусерл отново върна ужаса и очарованието в самите неща. На нас той възвърна света на художниците и пророците: тревожен, враждебен, опасен, но и с пристани на милосърдие и любов.
Хората са безсилни единствено когато приемат, че са безсилни.
Има дни, когато човекът вселява в мен ужас.
Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам.
Човекът е обречен на свобода.
Ад – това са Другите.
Нищо не се мени така често както миналото.
Човекът – това е бъдещето на човека.
Албер Камю
Но смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати.
Когато земните образи са още ярък спомен, когато жаждата за щастие натежи прекалено, тъгата се надига в сърцето на човека
Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието.
Човек винаги намира отново своя товар.
Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.
Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение.
Ако бях дърво между дърветата, котка между животните, животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят.
Ще умираме ли, или ще избягаме чрез скок, или ще построим отново здание от представи и форми по своята мярка? Или, напротив, ще поддържаме разкъсващия и чудесен облог на безсмислието?
Сега ще се оправдавам
Помислих, че някой може да помисли, че това да задавам въпроси и после да гледам сеир е подла пиарска врътка. Няма да се правя, че не познавам тези клопки. Но манипулацията е поведение, което не понасям. И никога не бих използвала. Моля да сте сигурни – няма нищо подло или подвеждащо във въпросите. Моите навици са такива – първо се чудя, после формулирам въпрос, когато го мисля достатъчно – понякога намирам и отговор.
Истината винаги е лична
Това е един от преболедуваните ми отговори. Няма универсална истина. Има мой опит, твой опит – моя и твоя истина. И те са въз основа на този опит. Може би никога няма да разбера чуждите истини – не ми е дадено да преживея чуждия опит. Но винаги ще ми е интересно. И наистина бих искала да знам чуждите отговори. Благодаря на тези, които ми ги дават черно на бяло. И благодаря, на тези, които ще ми ги дадат, когато се видим. И благодаря на тези, които никога няма да ми ги кажат, но ще са ги потърсили. И може би, ще са ги намерили.
Сега за края и за началото
Явор каза: „Самата концепция на новото начало е сбъркана – първо е краят и после е началото. И в този смисъл – краят е по-важен от началото.” А, аз продължавам да не съм убедена. Дали първо е края? И това ли слага началото? Този процес, май ми е най-неясен. Кога се срещат края и началото? Кое е първото? И защо? Много ме бива – сядам да пиша отговорите и пак се забивам във въпроси 
Какво знам със сигурност
Сега ми хрумва, че процесът също е личен. Също е въпрос на избор и този избор е продуциран от личен опит. Може краят да е преди началото, може да е бърз, рязък и болезнен. Може новото да идва бавно. Може никога да не дойде. Може да го стартирам днес или утре, може във вторник. Или да е започнало вчера, а аз да не съм разбрала. Но това, което знам със сигурност е, че искам да се случва с лекота.
А новите ми въпроси ще са лекотата!
