Мазолчето на моята душа

Какво ви плаши най-силно?

Паяците? Смъртта? Самотата? Злобата? Агресията? Провалът? Липсата на лоялност? Войнстващата глупост? … Страшнички са. Но, в личните класации на повечето хора, смъртта държи приза за „най-лошото”. Мисля, че не искам да правя цивилизационен разрез на обществото. И не искам да обяснявам как сме се отдалечили от природата. Не разбираме живота. Отричаме естествената му логика. И, поради това, драги зрители, ни е страх толкова от смъртта…

А, тя, проклетата, е просто част от живота

Най-логичното нещо, което може да ти се случи, ако си се родил. И, тя, проклетата, е част от моя живот. Или ще бъде… след  време. Но, тя, проклетата, ми взе любими хора. Съвсем лично я познавам. Познавам болката която носи на живите. Знам, че колкото повече си обичал, толкова повече боли. Колкото повече си имал, толкова повече ти липсва. Знам как се припознаваш по улиците. Колко дълго не можеш да спиш. Как бързаш да се събудиш. И се събуждаш разплакан. Как не можеш да промениш нищо. И колко боли от това.

Това е мазолчето на моята душа

Заради тази болка си имам мазолче на душата. Заради нея не мога да жаля за мъртвите. Не мога да плача. Вече не искам. Мога просто да помня. Скоро почина баба ми. Отиде си на 88. Светла и памет! Милото ми бабче! Просто прекрачи и отиде от другата страна. Винаги съм се удивявала колко спокойно приемаше всички драми, които сполетяха семейството. Нейната грижа беше за живите. „Умрелия – умрял”. Липсва ми. Но тя беше първия близък, когото изпратих спокойна. Не остави несвършена работа. Изживя един пълноценен живот. И до последния си дъх… буквално… се грижеше за любимите си хора.

И не, не смъртта е най-страшното!

Много по-страшно е да не си прегърнал никого днес. Да не си казал на никого, че го обичаш. Да не си изпитал обич. Да не си се смял. Да не си изтананикал песен. Да не си мечтал. Да не си попитал никого как е… днес. Да не си се опитал да разбереш какво точно ти казва.  Да не си се усмихнал на някоя витрина. Да не си подушил кафето си с наслада, да си го изпил като лекарство…

Със сигурност има по-страшни неща от смъртта…

Новото начало във вторник,

Сега ще се оправдавам

Помислих, че някой може да помисли, че това да задавам въпроси и после да гледам сеир е подла пиарска врътка. Няма да се правя, че не познавам тези клопки. Но манипулацията е поведение, което не понасям. И никога не бих използвала. Моля да сте сигурни – няма нищо подло или подвеждащо във въпросите. Моите навици са такива – първо се чудя, после формулирам въпрос, когато го мисля достатъчно – понякога намирам и отговор.

Истината винаги е лична

Това е един от преболедуваните ми отговори. Няма универсална истина. Има мой опит, твой опит – моя и твоя истина. И те са въз основа на този опит. Може би никога няма да разбера чуждите истини – не ми е дадено да преживея чуждия опит. Но винаги ще ми е интересно. И наистина бих искала да знам чуждите отговори. Благодаря на тези, които ми ги дават черно на бяло. И благодаря, на тези, които ще ми ги дадат, когато се видим. И благодаря на тези, които никога няма да ми ги кажат, но ще са ги потърсили. И може би, ще са ги намерили.

Сега за края и за началото

Явор каза: „Самата концепция на новото начало е сбъркана – първо е краят и после е началото. И в този смисъл – краят е по-важен от началото.” А, аз продължавам да не съм убедена. Дали първо е края? И това ли слага началото? Този процес, май ми е най-неясен. Кога се срещат края и началото? Кое е първото? И защо? Много ме бива – сядам да пиша отговорите и пак се забивам във въпроси

Какво знам със сигурност

Сега ми хрумва, че процесът също е личен. Също е въпрос на избор и този избор е продуциран от личен опит. Може краят да е преди началото, може да е бърз, рязък и болезнен. Може новото да идва бавно. Може никога да не дойде. Може да го стартирам днес или утре, може във вторник. Или да е започнало вчера, а аз да не съм разбрала. Но това, което знам със сигурност е, че искам да се случва с лекота.

А новите ми въпроси ще са лекотата!