Аз блондинката

- Мила, знаеш ли, че 67% от блондинките са тъпи?

- О, така ли?! Няма проблеми, аз съм от оставащите 13%

Тази сутрин тежките размисли ме притиснаха не къде да е, а в банята. В опит да им избягам, започнах да броя миещите препарати, които използвах:

1. Шампоан
2. Балсам
3. Душ гел
4. Гел за лице
5. Интимен гел
6. Паста за зъби
7. Вода за уста (Свърши! Да купя!)

После идва ред на кремчетата, които използвам, за да омилостивя така добре ощавенатана си в банята кожа:

1. Крем за лице
2. Крем за тяло
3. Автобронзант
4. Антицелулитен гел
5. Пудра за крака
6. Сух дезодорат против изпотяване
7. Балсам за устни или леко червило

Тук дълбока въздишка и личен поздрав, че все пак не съм от жените, които държат всеки ден да излизат добре изрисувани от вкъщи (Добре, че изобщо съумявам да изляза!)

… и пак тежки размисли! Дали баба ми, която е ползвала само домашен сапун не е изглеждала по-добре от мен на същата възраст?!

Ела да те кастрирам!

Наскоро преживяно.

Женска компания. Женски разговор. Женски разговор за мъже. Безброй женски примери, че мъжете не стават. За нищо не стават! Крушка да сменят не стават! Боклука да изхвърлят не стават!

Кратко затишие. Женска въздишка. И кротък женски глас, който казва: „Ей сега си представих как си ходи мъжът, а след него жена му с една ножица. Върви и повтаря: „Ела да те кастрирам! Ела да те кастрирам!”

Живот в стъпки по пясъка

Получих книгата като подарък за рождения си ден от една от най-прекрасните жени, които познавам. Искам като порасна да стана като нея! Прочетох я в един парк под неувереното мартенско слънце докато чаках дъщеря си от балетна репетиция. Книгата е интересно преживяване. Най-женската книга, която съм чела от много време насам.

Героините и са безкрайно различни от Бриджит Джоунс, Кари Брадшоу и по-неименитите им посестрими, които владеят книжния и филмов небосклон в момента. Съвсем различни. Летят със самолети и пишат мейли, но сякаш живеят в по-миналия век. В продължение на десетки страници упорито отказвах да приема правдивостта на образите. Авторката сякаш, не просто ме подвеждаше, а откровено мамеше и пълнеше небето със захарен памук.

После се предадох. Почти с неудоволствие признавам, че тази чувствителност е много по-моя и много по-искрена от разпространената. Аромат на домашен хляб и кротка сила са усещанията, които ми останаха, след като затворих последната страница.

Just the way

“Честит осми март на всички, които го празнуват!” винаги ми е звучало като “Полегнала е Тодора за всички, които я пожелаха!”. Въпреки свободният избор заложен в поздрава, той доста ме дразни.
Затова: Честит празник на всички познали и незабравили удоволствието да си жена! Честит и на мен! Сигурно е правилният ден да призная, че светът е доста голямо и жестоко място и се уморих  да вървя през него сама. Чувствам се слаба и уязвима, но не съм достатъчно слаба и уязвима, за да не призная това.

Не е по силите ми да направя света по-добро място. Но, все още е по силите ми да опитам.

Любимата Блага Димитрова

Този пост е провокиран от Събина. Като се замисля, май в българската литература нямам по-любимо име от Блага Димитрова. Дадох си сметка, че съм прочела стиховете и романите и във възраст, в която съм се учила на женственост. И от нея съм се учила на женственост.

Загубила съм критичност, много нейни думи и нагласи просто са се сраснали с мен. Но, като се опитвам да мисля критично – текстовете и са писани във време, в което феминизмът още е бил на мода. Дори по-лошо – феминизъм от социалистически тип… но в същото време е толкова красив, благ и горд нейният феминизъм. И толкова актуален…

САМА ЖЕНА НА ПЪТ
/Блага Димитрова/

Това е риск и неудобство
във тоя свят все още мъжки.
Зад всеки ъгъл те причаква
засада от нелепи срещи.

И улиците те пронизват
със любопитни погледи.
Сама жена на път.
Единствената ти защита
е твойта беззащитност.

Ти не превърна никой мъж
в протеза, за да се опреш,
във дънер, за да се облегнеш,
във зид – на завет да се свиеш.
Не стъпи върху никой мъж
като на мост или трамплин.
Сама пое на път,
за да го срещнеш като равен
и истински да го обичаш.

Дали ще стигнеш надалече,
или окаляна ще паднеш,
или ще ослепееш от простор,
не знаеш, но си упорита.

Дори да те сломят сред път,
самото твое тръгване
е вече стигане до нещо.
Сама жена на път.
И все пак ти вървиш.
И все пак ти не спираш.

Не може никой мъж
така да бъде сам
като сама жена.
Пред тебе мракът спуща
заключена врата.
И нощем никога не тръгва
сама жена на път.
А слънцето като ключар
в зори простора ти отключва.

Но ти вървиш и в тъмнините,
не се озърташ плахо.
И всяка твоя крачка
залог е за доверие
към тъмния човек,
с когото са те плашили.
Отекват стъпките о камък.
Все удрят стъпките о камък.
Сама жена на път.
Най-тихите и храбри стъпки
по унизената земя,
която е спрямо звездите също
сама жена на път.

Онази, която оставя следи…

Беше преди време. Беше случайна среща в случаен междуградски автобус. Тръшнах се на седалката и сложих слушалките в ушите. Винаги има шанс да пуснат кръшна чалга по тези автобуси. Отработено се справям с проблема, като го игнорирам. Затворих очи твърдо решена да стана невидима. Може би щях да успея. Автобусът се пълнеше. Разни хора търсеха разни места, нагласяха багаж, говореха по телефони. Мен ме нямаше. Съвсем по план. До моментът, когато един глас не каза: „О, прекрасно, ще пътувам до хубаво момиче! Добър ден!” Студена усмивка, възпитано „добър ден”, без да свалям слушалките. После погледът ми отново забит в евтиното русо върху темето на жената отпред.

Съвсем скоро става ясно, че плановете ми да се правя на фикус, не съвпадат с тези съседа по седалка. Възрастен господин. Висок, представителен – костюм, добре изгладена риза, стегната вратовръзка. Сбръчкано, но симпатично лице, паднали, но широки рамене. Много въпроси. Стандартните – за времето, за мястото, за това с какво се занимавам… Установявам, че не чува добре. Но не му е и нужно, защото не иска да чува. Предпочита да говори. Стига му моето кимане. Ако не кимна, повтаря казаното и очаква реакцията ми. Свалям слушалките. Човекът е добронамерен, а започва да става и интересен.

Разказва. Много разказва. За децата, за внуците, за жената: „Ядосва ме, много ме ядосва!” За децата, за родителите, за дедите, за жената: „Ядосва ме, много ме ядосва!”. За внуците, за навиците им, за детството, за жената: „Ядосва ме, много ме ядосва!” И някак неусетно – за „голямата любов”. Казва се Ирина. „Къде ли е сега тази Ирина?!”

Мина време, не знам дали ще мога да предам разказа достатъчно точно и правдиво. Което е загуба, защото изказът беше красив. Архаичен и много красив.

„Беше във Варна. Аз съм от Варна. Бях войник. Тя беше ученичка още. Баща и – много богат. Бяхме съседи. После разбрах – знаела е кога минавам. Стояла е на прозореца да ме види. Тичала е по улиците, да заобиколи, да ме срещне уж случайно. Виждахме се. Известно време се виждахме. Разхождахме се в „Морската градина”. Прегръщам я, а сърцето и – тупка, тупка! Но майка ми разбрала. И ме извика: „Сине, тези хора не са от нашата черга. Богати са. Никога няма да ти я дадат!”

Аз заминах. Баща и го пратили в лагер. Взеха им всичко. Тя станала работничка. Омъжила се. Мъжът и не струвал, но се омъжила. Избягала от техните и се омъжила. После записала да учи. Като дъщеря на народен враг нямала право, но като работничка със стаж – имала. Можела вече да учи. Видях я в София. Видях я случайно на спирката на 20-та. Заведе ме на купон. Бедни времена бяха. Беше се развела. Аз вече бях женен.

Мина време. Пак се изгубихме. Пак я срещнах. Пак случайно. Бях се развел. Бяхме в нейната квартира. Бяхме заедно. Тя каза: „Остани! Остани с мен и бъди баща на дъщеря ми!” Аз се държах лошо. Грях ми на душата – държах се, като измет. Още ме боли за тогава. Облякох се и си тръгнах. Оставих я сама посреднощ.

Ходих да я търся преди две години. Ходих до къщата им във Варна. Съседките викат: „Господине, закъснял сте! С много години сте закъснял! Реституираха им имотите. Тя е женена за немец, сега. Кой знае къде по Хаити си кара отпуската?!” Обаче, аз се чудя, ами, ако са я убили. Ако са я убили да и вземат парите?! Бях решил да живея до 95. Ама сега си викам – Ирина сигурно са я убили. Да отивам на небето, че да се съберем!

Така, моето момиче! Добре да ме чуеш, искам! Такъв съвет ще ти дам! Живей живота си така, че да оставиш следи! Така, че някога някой стар дядо, на 85 съм, да седи и да те мисли. Да се чуди къде си и как си! Да те помни!”

Усмихвам се. Отпивам от кафето си. Той казва: „О, и аз имам кафе. Жената прати. Я, тя и сандвич ми е пратила?! И как го е загърнала!… „лошата жена”… как само се грижи за мен…” Усмихва се виновно. Отпива и пак заговаря – за децата, за внуците, за „лошата жена”… “тя не е много добре със здравето”…

Колко трябва да си силен, за да си позволиш да си уязвим?

Един типичен образ

Тя. Тя е на възраст от 20 и няколко до 40 и няколко. Има добро образование. И добра кариера. И обещаващо бъдеще. Умна е, отговорна е, разполага и с идеи, и с опит. Грижи се за себе си. Изглежда добре. Понякога, дори има мъж. Или двама. И още няколко потенциални. Защото е секси.

Тя не се чувства щастлива

Най-често се чувства уморена. И преситена. С нищо не можеш да я изненадаш. Умът и е бърз, езикът, още повече. Преценява те и те класифицира докато успееш да кажеш „добър ден”. Рядко дава шанс да я опровергаеш. Рядко можеш да я опровергаеш.

Коя е тя?

Познавам тази жена. Попълвам този образ. Повечето ми приятелки го попълват. Борбени и можещи жени с по една голяма мечта – да бъдат уязвими. Да има кой „да ме вдигне, когато подгъна крака”. И по възможност – да спи в леглото ми.

Тя е таралеж

Винаги е готова да те убоде. И винаги е готова да се скрие зад бодлите си. Бодличките? „Мъжете вече не са мъже!” „Те са слабия пол!” „Те са безотговорни!” „Отказват да пораснат!” „Мъжете са страхливи!” „Винаги са в състояние да те предадат! Затова е важно да не им го позволяваш!”

Колко трябва да си силен, за да си позволиш да си уязвим?

Един типичен образ

Той. Той е на възраст от 20 и няколко до 40 и няколко. Има добро образование. И добра кариера. И обещаващо бъдеще. Умен е, отговорен е, разполага и с идеи, и с опит. Грижи се за себе си. Изглежда добре. Понякога, дори има жена. Или две. И още няколко потенциални. Защото е секси.

Той не се чувства щастлив

Най-често се чувства уморен. И преситен. С нищо не можеш да го изненадаш. Умът му е бърз, езикът, още повече. Преценява те и те класифицира докато успееш да кажеш „добър ден”. Рядко дава шанс да го опровергаеш. Рядко можеш да го опровергаеш.

… и така нататък

Да си жена е удоволствие!

Или светът в стил „чик лит”

Що е то „чик лит”?

По случай приближаващия осми март, вчера шести, такъв, прекарах в излежаване, четене на чик лит и злоупотреба с шоколад. Прекрасен ден! За тези, дето не са запознати с термина – буквално значи – литература за мацки. Книжки писани от жени и за жени. На кориците им има червила или високи токове или и двете. Да не се бъркат с кориците на тези, на които расов мъж е притиснал дългокоса нимфа. А, на нея, нещо и е лошо и е попритворила очи. Ама пък, деколтето и се е поотворило… може би, за компенсация. Тези книжки са други.

Лирическият Аз…

Главната героиня е на възраст между 20 и 40 години. Най-често е на 30 и няколко. Работеща, доста невротизирана дама, която отчаяно търси мъж, който да се погрижи за нея. Но, макар, сърцето и да се облива в кървави сълзи,  тя успява да се държи самоуверено. Добре де, това не е обичайното ми четиво, може да не е съвсем вярно обобщението ми.  Но, в тези, които аз съм прочела – това е типичният образ.

За да реализира себе си, героинята се нуждае от:

-         Купища обувки

-         Модни дрешки

-         Добра козметика

-         Най-добра приятелка

-         По-топъл и разбиращ шеф

-         Мъж, мъж, мъж…

 

Май разбирам

Голяма част от тези книжки, се пишат, за да станат притурки на дамски издания, в които се рекламират въпросните продукти. Без шефовете и мъжете и приятелките, де. Което обезсмисля внушаването на идеята, че за да реализираш себе си, трябва да „забиеш” успешен мъж. За да съм коректна, трябва да кажа, че всъщност с удоволствие от време на време глътвам някое такова четиво. Възприемам ги, като

„дъвка за мозъка”

Но ги прочитам с удоволствие. Защото, изобщо не можеш да имаш съмнение, че накрая всички се подрежда. Но, се подрежда, едва когато, милата героиня стъпи уверено във високите си токове и престане да разчита някой да се погрижи за нея. Вземе, че си повярва и хване живота си в ръце. Абсолютно „коректно политически” (добре де, психологически”). Наред с това, оставя в драгата читателка усещането:

„Е, щом тя може – аз също  мога!”

Така че, мили дами, за утре изберете по-високи токове! Намъкнете най-фриволните си дрешки! И си сложете усмивка заедно с червилото! Да си жена е удоволствие, което мъжете няма как да разберат! (е, нищо, че някои се опитват). Бъдете красиви, нежни и весели. Няма смисъл да вървим срещу природата си. Нямат смисъл опитите да работим „по мъжки”, да мислим „по мъжки”, да се държим „мъжки”… дори, когато се получават, не ни правят спокойни и щастливи.

 Кой може да твърди

и да твърди със сигурност, че да че да работиш, мислиш, управляваш, действаш „по женски” е по-неприемливо?! Просто е различно. Въпрос на различна природа. Няма смисъл да се върви срещу нея! Да си жена е удоволствие! И е удоволствие, на което можем да се наслаждаваме всеки ден.

Да помним, че няма невъзможни каузи

Освен, може би, тази със свалянето на  ”онези 5 килограма”. Но пък как добре ви стоят те!  И нека водим битките си по женски - със стил и елегантност. С грижа за другия, мекота и устойчивост, на която само дамите са способни! И да не забравяме, че за да бъдеш истински нежна и слаба, се налага да бъдеш изключително силна.