Най-тежката загуба

Загубата на смисъл води до загуба на енергия.

Загубата на енергия води до още по-голяма загуба на смисъл.

Концентрирането върху безсмислието уморява.

Концентрирането върху умората я прави все по-смазваща.

Уморените хора не общуват  пълноценно.

Хората, които не общуват пълноценно са отегчени.

Отегчението подхранва усещането, че си различен – понякога по-добър, понякога по-лош, но различен.

Другите или не те заслужават, или са прекалено добри за теб.

Далече от останалите решаваш , че не заслужаваш да бъдеш ценен и обичан.

Чувствайки се неценен и необичан, не си способен да цениш и обичаш.

Ако не цениш и не обичаш – губиш смисъла.

Психолозите наричат това “депресия”, аз – упражнение в писане. Хубав ден!

Изкушението да пропуснеш живота си

и три разпространени начина да му се отдадеш

Не обичам да мъдрувам. Тоест, много обичам да мъдрувам. Да формулирам тези, после щедро да ги съобщавам и наперено да ги защитавам. Просто не мисля, че е градивен този подход. Едно оптимистично нахъсване доставя кратко удоволствие, после се забравя. Като шоколад. Поне не ти се лепи на ханша, ама… въпреки това няма голям смисъл. Колкото и да няма смисъл, обаче, аз пък нямам време. Затова – за днес – три почти сурови тези. Отворени за интерпретация. Ако искате – допишете ги. Ако искате –  опровергайте ги.

1. Да не виждаш хоризонт

Не е представително това проучване, но кратък преглед на близките и далечните ми познати, сочи, че хората, които имат мечти и цели са безкрайно по-щастливи, от тези, които нямат. Факт е, че са по-неспокойни и невротични. Но имат много по-щастливо излъчване. Е, винаги са заплашени от прегряване, разочарование и съзнателно или принудително оттегляне… описано в литературата и назовано от нея с магическата дума „депресия”. Правя кратка справка с Гугъл и научавам, че клинична депресия в България има 5% от народонаселението. Дори да взема под внимание ниската здравна и психологическа култура на нашего брата и щедро да прибавя още 5 %, пак не получавам дори приблизителният брой на обезверените и мрънкащи хора около мен.

2. Да загубиш смисълът

Да си поговорим ли за депресията маскирана като умора или за умората маскирана като депресия? Нека да е друг път! Мисля, че най-ужасната проява на депресията е загубата на смисъл. Но, клиничната депресия е патология, а мрънкането – норма. Аз съм за мрънкането – практикувано в умерени граници и пред умерен кръг от хора. Човещинка. Отпуска. Дава почивка. За малко. Против съм да се обобщава – за безсмислието на правенето, работенето и мечтаенето.

3. Да имаш кофти концепция

Имаме си куп типични тези. И си ги обичаме, и си ги разпространяваме, и си ги поддържаме, и се подкрепяме един друг в утвърждаването им. Това не е клинично, а народотипично. Куп интерпретеции на тема: „Бе, що ми е да се опитвам да правя каквото и да е, като и едните и другите са маскари!” Те, че са маскари – маскари са, ама ти кръшкаш. И го правиш несъзнателно, а за капак и концептуално. Хабиш усилия да си докажеш що да не направиш нещо. И пропускаш живота си. Или поне шансът да го живееш пълноценно.

Такива едни. Помъдрувах. Сега ще работя!

Колко е тя зимата?!

Стар виц

Помните ли този виц: Засукана млада репортерка стои насред торището на високи токове и взема интервю от овчар-ветеран. Говорят си за нещата от живота. И тя пита:

-         Дядо, а къде се къпеш?

-         В реката, моето момиче.

-         Дядо, ами през зимата?

-         Е, колко е тя зимата – шест месеца има-няма…

Лошо нещо е зимата

Много сняг, малко слънце, „всеки бяха в вкъщи и се крий”. Стискаш зъби, гледаш да не гледаш наоколо, защото и другите стискат и все по-лошо гледат. Дори в огледалото избягваш да поглеждаш, защото една депресийка наднича зад рамото ти и аха – да те захапе за врата.

Но, не е най-лошото зимата

Най-лошо е наесен. Най-лошо е очакването на зимата. Защото, в тегавото очакване, най-лошия въпрос, който може да си зададеш е „Кой ще топли зимата?” Кой ще те обича, кой ще вярва в теб, за кого ще сипеш вино в чашите, до кого ще се гушнеш… ако ти е „малко самотно” ти става „ужасно самотно”. И депресията не хапе, а направо ръфа живи меса!

Обаче…

Да се обърнем към фактите! Астрономическата зима започва на 22 декември, за справки „Гугъл”. Сега да се обърнем към мен! От години разправям, че зимата свършва на 1 януари. Просто, защото вече не я чакам. Нали е тук! Чакам пролетта! С целия шум и вятър между ушите, който носи.

Та, така!

Колко е тя зимата?! Десет дни – има-няма! И – съвсем достатъчно! Стигат да и се порадваш! Колкото до това “кой ще я топли”… аз ще я топля! И своята зима, и зимата на хората, които обичам! Добре е дошла!

Парченца екзистенциализъм или… щастлив ли е Сизиф?

Наскоро, разговор в компания на нефилософи ми даде повод троснато да заявя, че е идиотско да не се познава парадигмата на екзистенциалистите!  И още по-идиотско да не се знае, че тя дава основите на съвременното светоусещане! Набързо се заех да събера на едно място няколко емблематични „парченца” екзистенциализъм. От двамата любими французи – Сартр и Камю. Набързо, понеже моите избори са направили, така, щото да не мога да си позволя дълго ровене или непрагматично философстване.

Но, ако ви се говори, нека поговорим:

…за човека, за другия, за битието, за избора, за свободата, за вечно дебнещото „безсмислие”, което други науки наричат „депресия”, за преодоляването на себе си и на света…

Жан Пол Сартр

Хусерл отново върна ужаса и очарованието в самите неща. На нас той възвърна света на художниците и пророците: тревожен, враждебен, опасен, но и с пристани на милосърдие и любов.

Хората са безсилни единствено когато приемат, че са безсилни.

Има дни, когато човекът вселява в мен ужас.

Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам, че даже в този случай, когато аз нищо не избирам, аз самият все така избирам.

Човекът е обречен на свобода.

Ад – това са Другите.

Нищо не се мени така често както миналото.

Човекът – това е бъдещето на човека.

Албер Камю

Но смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати.

Когато земните образи са още ярък спомен, когато жаждата за щастие натежи прекалено, тъгата се надига в сърцето на човека

Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието.

Човек винаги намира отново своя товар.

Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.

Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение.

Ако бях дърво между дърветата, котка между животните, животът би имал смисъл или по-скоро проблемът не би съществувал, защото аз щях да бъда част от този свят.

Ще умираме ли, или ще избягаме чрез скок, или ще построим отново здание от представи и форми по своята мярка? Или, напротив, ще поддържаме разкъсващия и чудесен облог на безсмислието?