Когато бях врачка

Много години назад. Стара къща в центъра. Високи тавани, високи, тесни прозорци, голяма стая, запълнена с бюра, бюрата покрити с книги, вестници, различни колоди карти „Таро”. Телефоните – четири, импулсни, рекламират се основните вестници: „Узнай бъдещето”. Понякога четири човека едновременно разнищват четири различни бъдеща и се надвикват. Стаята се пълни с шум.

Врачките – от четири до шест на брой, в зависимост от времето през деня. Различен пол, възраст и занятие.  Всеки намира с какво да запълни времето, когато телефоните мълчат – чете, плете или говори за нещата от живота. Плаща им се процент от изговорените минути – много е важно да съумееш да задържиш клиента на телефона по-дълго. Най-добрите са в състояние да говорят часове наред. Правят го от години. Но, като цяло, парите са мизерни. Често са сърдити – на живота, на времето, на колегата отдясно, на колегата отляво… понякога си съскат, понякога откровено се обиждат.

Никой не вярва, че има свръх способности да вижда в бъдещето. Но никой не мисли, че лъже – картите показват това. Ако има грешка, то картите са сгрешили – не аз. Клиентите – различни. Хора в криза, хора пред избор, скучаещи хора, любопитни, откровено нестабилни и откровено пияни понякога. Имат конкретен въпрос или искат да знаят какво ще стане с живота им  по принцип.

Аз – студент, работата – удобна, сам избираш часовете, в които работиш и ги заявяваш предварително. Врачка не съм, просто знам коя карта какво значи. Уча бързо, а ми беше попаднала колода “Таро” преди време. Обучават ме два дни. Трябва да седя и да слушам как го правят големите, да си открадна занаята, един вид. На третия ден започвам работа, на четвъртия напускам.

Тогава реших – хората да си усложняват живота без моя помощ, ако обичат! Съвети не давам – само подкрепа! Дори да знам, че е факт, как бих могла да кажа на някого, че голямата му изпепеляваща любов е, всъщност, невротична зависимост?! Дори да знам, как бих могла да кажа на някого, че бизнеспартньора, който си е избрал ще го измами?! Дори да знам, как бих могла да кажа на някого, че трябва да се сбогува с живота и близките, защото скоро няма да може?!

А, животът все още е хубав, защото е неочакван. И, както са казали мъдрите – „Не е важно какво ти се случва, важно е какво правиш с това”. И, както са казали още по-мъдрите – „Като се обърне каруцата, важно е да има кой да ти помогне да я изправиш”.

Петък е – приятели ще дойдат на вечеря. Обещала съм да им гледам на „Таро”, те обещаха да не ми вярват.

Началникът да ни е на помощ!

Да ни е жив и здрав премиерът! Прави толкова гафове, че и най-заклетите заядливци не сварват да отразят всичките. Познавайки достатъчно количество представители на духовенството, обаче, съм изумена, че не реагираха на свойското поведение на премиера. Язък за тази непоследователност! Клеймят и разпознават богохулство наред, но никой зъб не обели за явния гаф, когато в присъствието на куп духовници, Бойко обърна поглед към небесата и обяви, че било важно “началникът” да помага. Обяснението на топлото всеопрощаващо мълчание на църковните мъже е просто… но жалко…

Като цяло – „Да чува Господ и да пази!” както казваше баба ми.

Аз нямаше да отворя дума, но препратката към онзи брадат виц, в който се питаше: “Кой е най-щастливият човек на земята?” и се отговаряше: “Папата – нали всеки ден вижда началника си разпнат!” е твърде, твърде явна.

Кога плачат жените

Семинар с Марша Карп. Имам много за припомняне, за премисляне и за разказване. Лично и професионално. Време – нямам.

И все пак, за да не остане неотбелязано събитието – мисъл за размисъл.

Марша каза:

- Забелязала съм, че жените често плачат тогава, когато, всъщност,  искат да се ядосат. И съм забелязала, че мъжете се ядосват тогава, когато, всъщност, искат да поплачат.

Правосъдието отвътре – ужасяваща картина

„Килия 2 на 4 метра. Два дървени нара на буква „Г”, всеки по един метър широк и два метра дълъг. Дебели хладни стени, покрити със зеленикава грапава мазилка на зърна… Петлитрова пластмасова кофа вместо… вместо тоалетна. Туба с вода – вместо чешма… Понякога за една нощ вкарваха в килията още един арестант, който спеше на пода. Ако имаше късмет, охраната му хвърляше дюшек, ако не, е на голия под…. Арестът на „Майор Векилски” е строг, но далеч не е най-строгият. Тук храната се дава в чинии. Има и лъжици. Ето какво ни разказа един от нашите съкилийници за една нощ за следствения арест в Кремиковци: „В момента, в който охраната отвори вратата на килията, задържаните са длъжни да се изправят и да застанат с лице към стената и ръце на тила. Храната там се дава в кофи…Чинии няма. На трима задържани дават една кофа с пюре и три риби забучени вътре – това е храната ни за целия ден…”

Откъсът е от книгата на Илко Петров „Правосъдието отвътре”. Жанрът й трудно може да бъде определен. Различните читатели ще я прочетат различно. Някои ще видят в нея биографична изповед, други ще разпознаят криминален роман, трети – емпирично изследване върху съдебната система, четвърти – брилянтна публицистика.

Вероятно най-много ще са тези, които ще разчетат в нея обвинителен акт – срещу системата и срещу хората в нея. Авторът твърди, че не това е неговата цел. Замисълът е да се покаже как работи правосъдието. Или как не работи. Да набележи проблемните моменти и да посочи начините за справянето с тях.

Историята, описана в книгата, е съвсем реална и лично преживяна от Илко Петров. Започва през 1998-а и продължава десет години. Впечатляват числата: 167 дни арест (при описаните в откъса условия), 17 месеца досъдебно производство, осем години и половина съдебно с 35 съдебни заседания пред всички инстанции по времето на три поредни правителства.

Героите в тази история също не са малко. „Фабулата” включва десет адвокати, шест съдебни състава с четиринадесет съдии, дванадесет прокурори и трима следователи. Всички тези герои са назовани с истинските им имена. Сменени са само имената на свидетелите.

Всяка година в България се образуват над 100 000 наказателни производства – дела срещу обикновени хора. Невинни или виновни, те виждат истинското лице на правосъдието. Хората, които не разполагат с финансови, медийни и обществени аргументи в своя полза, са истинските свидетели на падението на „третата власт”. Книгата е написана от един от тези хора, точно и ясно. Стилът е четивен и достъпен и за незапознатите с правните термини.

Полицаи, следователи, прокурори, съдии и не на последно място адвокати (служебни или платени) работят задружно в изграждането на лошото име на българската правосъдна система. В книгата ясно са показани „болните” зависимости между тях. Протакане, корупционни практики, измами, потулвания, преиначавания, липса на елементарно човешко отношение. Анализирани са и законовите разпоредби, които позволяват появата и просъществуването на проблемните „правосъдни” практики.

Авторът прави обобщението, че падението на съдии и прокурори е нищо в сравнение с падението на адвокатите. Защитниците, работещи професионално и коректно, се оказват рядкост. Липсата на заинтересованост, липсата на активност и истински контакт със задържания са само една от страните на проблема. По-големият е топлият контакт с разследващите органи и съдиите.

Авторът разкрива обидната близост на адвокатите със следователите и многократни изнудвания за пари. Оказва се, че защитниците имат много възможности не просто да не са от полза на подзащитния си, но и да действат в негов ущърб. Понякога с цел да извлекат финансова изгода, понякога просто защото им е по-лесно.

В книгата има глава, посветена на БХК и неговия мониторинг на работата на правосъдната система и битовите условия в арестите и затворите. Комитетът получава заслужено признание на утвърдена правозащитна организация. Фактите, споделени от Илко Петров, са посочени и в докладите на БХК през годините.

За проблемите в съдебната система знае всеки относително информиран човек в страната. Мантрата „нужна е реформа” и другата – „реформите не действат, става по-лошо” повтарят в един глас представители не на трите, а на четирите власти в страната, ако приемем, че медиите вече са достатъчно силни във формирането на обществени нагласи.

За огромното мнозинство от хора, които не са се сблъсквали със съдебната система и местата за лишаване от свобода, съвсем не е ясно какво и колко точно не е наред. „Правосъдието отвътре” на Илко Петров дава подробни отговори, които заслужават да бъдат прочетени.

Мила Цалова

Текстът е публикуван в сп. “Обектив”, издание на Български хелзинкски комитет

http://www.bghelsinki.org/bg/

Предстоящи лекции с гост-преподаватели в Психодрама център “ОРФЕУС”

Бих искала това да стигне до повече хора. През октомври, благодарение на д-р Гълъбина Тарашоева и Психодрама център “ОРФЕУС”, две големи имена в психодрамата ще проведат обучителни семинари в София. Лекциите преди семинарите са със свободен достъп.  Ето информация за тях.

Психодрама център «ОРФЕУС»

има удоволствието да ви информира, че:

Лекцията на тема «Трансгенерационна психодрама – работа с повтарящите се модели в семейството» с водещ Мануела Масиел ще се проведе на 10ти октомври 2011 в 18:00 ч. в залата на седмия етаж в Центъра за психично здраве на ул. Екзарх Йосиф 59.

Лекцията на тема «Психосоматични заболявания и психодрама» с водещ Марша Карп ще се проведе на 16ти октомври 2011 в 18:30 ч. в залата на седмия етаж в Центъра за психично здраве на ул. Екзарх Йосиф 59.

Лекциите са отворени за всички интересуващи се професионалисти. Осигурен е превод на български език.

И едно видео  интервю с Марша Карп за илюстрация.

До следващия път

В последно време не харесвам много живота си. Прекалено много задачки, прекалено мого проблеми, още по-много разочарования… радостта от живота даже не каза “чао” преди да се изпари. Дяволски много не обичам тези периоди. Уморявам се да повтарям: “и това ще мине”, а то да не слуша и да не минава.

Ще мине някога, ама ми писва да съм бяла и добра, и мъдра и приемаща, и силна и можеща.  А като ми писне, престава да ми идва отвътре да съм бяла и добра и всичко останало. Но съвсем не ми иде отвътре да съм съскаща и зла. И само става по-зле, защото се влача като бито куче и не мога да повярвам колко подли и жалки могат да бъдат хората. “Венецът на творението” – друг път! Период е, ще мине, всичко минава. „Amor fati“ рекли древните. Трябва да са били прави. Но и те са минало. Дори лошото е за добро, просто още не го знам.

А, в четвъртък вечер тичаме с малкото от обект на обект, зер – активен социален живот водим. Минаваме през една много зелена и много спокойна уличка близо до Борисова, аз от сърце признавам: “Хубав е този “Лозенец!”. Детето реагира мълниеносно: “А, значи, другия път, като се местим, ще се преместим в “Лозенец”! Може ли да вземем и съседите?”