Добро утро, Слънчево зайче!

Преди девет години по това време коремът ми вече живееше свой собствен живот. Една малка Деница подскачаше вътре и едва си намираше място. От време на време щръкваше лакът, краченце, ръчичка, от време на време се премяташе презглава. Нямах търпение да се роди. Много исках да я взема на ръце. През последната половин-една година много приятели се сдобиха с бебета. Това ми върна скъпи спомени. И разни култови реплики, които помня около това голямо приключение.

Багажът ти събран ли е?

Колко ли млади мами са чували тази реплика. Като влезеш в девети месец, кой какво прави се сеща да те попита: „Бе, много си наедряла, багажът ти събран ли е?!” Събран беше. Гинеколожката ми реши, че е по-добре да бъда в болница и на 21 август ме прати там. Аз, от своя страна имах план – да се наспя, че последните нощи по разни причини ми липсваше сън. Речено-сторено. “Майчин дом”… н-ти етаж.

Кво ви става, бе, това е седмото бебе!

Заспах си аз, ама човечето явно имаше други планове. Посреднощ ме събуди остра болка. С цялото си нахалство реших, че ако се изпишкам – ще ми мине. Не стана точно така. По коридорите срещнах нощната акушерка и тя ме покани на раздумка. Говорим си ние за живота и Вселената, за Хасково и хасковлии – хубав град, хубави хора…  аз си се превивам от време на време, ама пак си говорим… По едно време жената се сети да засече контракциите и изпищя: „Ама, те са на 3 минути!” Родилна зала ме очакваше. Там ме посрещна някакъв сърдит доцент: „Това е седмото бебе за тая нощ!” Мина ми през ум да се извиня, че му създавам работа – ама се въздържах.

Честито, имате момиченце!

Аз съм от щастливите майки, дето докато разберат какво става и раждат. От първата контракция, до „Честито, имате момиченце!” минаха около три часа. С какви точно думи да опиша моментът, когато я гушнах за първи път. Няма думи. Има сълзи. И те са щастливи. Няма нищо по-грозно и по-хубаво от новородено бебе. Сбръчкано, със странен цвят, изтормозено, ревящо… и с две познати очи. Погледна ме, но сякаш не ме хареса, защото ревна още по-силно. Тогава и заговорих, а тя притихна „Я, теб май те знам от някъде…”

22 август – рожденият ден на моето момиченце

Имало и по-тежки случаи

Най-важният момент в моя живот беше рутинен за персонала в „Майчин дом”. Качиха ни в съответната стая и ни забравиха. Аз имах да си отспивам. Така и направих. Но по някое време се събудих. Дени си спеше в легълцето. Обаче, всичко, което знаех за отглеждането на бебета ми казваше, че трябва да я събудя и да я нахраня. Не стана точно така. В момента, в който станах – припаднах. Не знам колко време съм изкарала на пода. По някое време се събудих с мисълта: „Колко красив сън сънувах – родих момиченце…” Един поглед към креватчето стигаше, за да се почувствам отново щастлива. Оставаше проблемът с храненето. Куцукайки се добрах до съседната стая и притеснено обясних на мамите там: „Здравейте, снощи родих. Мисля, че бебето трябва да яде, може ли някоя от вас да ми го подаде, защото ме е страх да я вдигна…” Жените ме изгледаха изумено, а едната се обърна към другата: „Е, имало и по-тежки случаи от теб!” Обаче помогнаха!

Как ще ви побелее косата!?

Следващите няколко дни свиквахме една с друга. Бях на 23. Тогава никой не можеше да ме убеди, че ми е рано да имам дете. Зачеването и беше планирано събитие. Премислено и нарочно решено. Завършвайки университета трябваше да избера – първо семейството или първо кариерата. Избрах семейството. И въпреки всички трудности – никога не съжалих за избора си. В тези първи дни, обаче, бях доста уплашена. Човечето искаше нещо, а аз нямах идея какво. Мина време преди да науча какво значи този или онзи плач. Но тогава, отчаяно се обърнах за помощ към една от сестрите: „Бебето плаче, кажете ми какво да направя?” Жената ме изгледа и с целия си опит и цинизъм изтърси: „Ми, плаче, естествено, иначе как ще ви побелеят косите?!”

Косите ми още не са побелели

Може и да са, всъщност. Малко ме е страх да проверя какво им се случва. Просто вече не рижавеят, а червенеят. За всеки случай! Девет години, като в истински живот. С щастливите преживелици, с рутинните проблеми, с неочакваните драми, с голямата трагедия. Дени беше на четири, когато баща и почина. Понякога се плаша „Колко ли дълбоки са травмите на моето чедо, кога точно ще се проявят?” После чувам смеха и – шумен и гъвкав. Малко деца се смеят така. Малко хора се смеят така – само тези, които са в добра връзка със себе си. И, тези, които се чувстват обичани. И, тези, които наистина умеят да се радват на живота. Тогава въздъхвам и мога да дишам дълбоко, защото, по дяволите – справям се! И никой, никой не може да ми отрече това – отглеждам едно щастливо дете!

Коледа през август

Нейният ден е 22 август. Рождените и дни се помнят. Обикновено се празнуват поне по три пъти. Миналата година правих фокуси и организирах състезание по пукане на балони. Всъщност, лично спуках първия, като седнах отгоре му. Просто, децата не повярваха, че им отправям такова беладжийско предизвикателство – трябваше да дам пример. Тази година още не съм измислила празника. Но, в едно съм сигурна – ще бъде хубав.

Думам ти, дъще!

„Посланията”

Една книга от авторски колектив: Патрик Фенинг, Марта Дейвис, Матю Маккей

Съавторите на тази книга са психолози с опит. Психологията е прекрасна и полезна наука. Но, често, опитът в нея не е достатъчен, за да се получи интересно четиво. Това, обаче, се е получило. И се е получило добре. За щастие му липсва празнодумното и напълно безсмислено нахъсване от сорта: „Дерзай, ти си адски готин и ще се справиш с всичко!” Книгата е логично подредена и четивна. Като бонус, съдържа тестове и упражнения, които ще ви създадат усещането, че работите активно върху комуникационните си умения.

Потърсете „Посланията”

В случай, че смятате, че има какво да направите за:

- начинът по който слушате. Проверете дали нямате съпротиви да „чувате” разни неща;

- първото впечатление, което правите;

- умението да говорите и да се изразявате уверено и ясно;

- координацията между езика на тялото и това, което излиза то устата ви;

- по-доброто говорене и разбиране в семейството;

- умението да водите преговори, като комбинирате гъвкавост и себеутвърждаване;

Този пост е по повод една прекрасна инициатива на издателство „ЛИК”

Подробности за нея може да намерите на този линк http://liikk.wordpress.com/2010/06/30/blogs/ или в блога на издателството (отстрани в „любими блогове и блогъри”)

Най-добрият от всички възможни светове…

„Живеем в най-добрия от всички възможни светове!”

Заявява Лайбниц през 17 век. Разсъжденията му тръгват от почти вечния теологичен въпрос, който нагло преразказан от мен звучи така: „Бе, тоя, Господ не го ли е срам, нали се предполага, че е добър и всемогъщ, как тогава е допуснал да има зло и гадости по Земята?” След доста рационализиране и логично построени доказателства Лайбниц извежда извода, че първо – злото е преходно, второ – то е вид проверка и трето – то е част от божествения замисъл. Наред с това, обаче допуска мамещата идея, че съществуват множество възможни светове. И изборите, които правим ни извеждат в един или друг от тях.

Алееееее, хоп!

Да се засилим, да отскочим и да се пренесем в 4 века по-късно. В нашият реален свят. Не единствено възможен. Но наличен. Вероятно, не само аз смятам, че възможностите ми да променям света и хората са ограничени, затова ще се концентрирам върху личното. Моят свят, не е света на колегата срещу носа ми, нито е света на Дженифър Лопес и още по-малко е света на Едуард де Боно. Всеки от нас е избрал света си, организирал го е така, че да му е удобен или интересен, или поносим. И всеки е абсолютно в правото си да го променя.

„започва път от моя праг…”

Ако избера да завия надясно, може Вселената да ме отърве от мъките ми, като ме халоса падаща тухла. Шансът да се случи е равен на шанса да ме блъсне кола, ако тръгна на дясно (предполагам, изчисленията ме объркват, но, тухлите май са повече от колите…). Встрани от случайността, моите ежедневни избори също оформят света ми. Мога да избера работа, която ми дава повече свободно време, което да посветя на детето и близките си. Мога да се втурна да в много по-успешна кариера и да загубя добрата връзка с хората, които обичам. Мога да избера да остана в удобна неудовлетворяваща връзка. Мога да дам шанс на някой, който ще усложни дните ми. Но, може би, ще направи света ми по-хубав. Мога да обядвам шоколад или краставица. Мога да се ядосам, мога и да се усмихна, на едни и същи неща…

Какво има в раницата…

Моите избори се определят от моя опит. Моите травми, страхове, концепции за живота и хората слагат своя отпечатък. Не винаги за лошо. В последно време много се бунтувам срещу формата „книги за самопомощ”. Разкошна печатница за пари! Всъщност, кой не иска да спре цигарите, да има пълноценна връзка, да стане богат… а, като не се научите на нищо от книжките, моля, вземете си купете книжка „Защо не ми помагат книгите за самопомощ”, а после ги препрочетете отново…

Не става така!

Още повече се дразня от концепциите на поведенческата терапия (която, като цяло вдъхновява тези четива). Тя внушава, че ако се държиш като богат и успял – ставаш богат и успял. Първо не мисля, че действа, второ, дори да действаше… отчайващо много богати и успели хора не са никак щастливи. Човек трябва да познава достатъчно добре себе си. Да изследва мисловните си формули, защото е твърде вероятно да открие, че те са тези, които му пречат да бъде спокоен и щастлив. Да може да си позволи да остави миналото в миналото и да продължи. Да може да прости на другите и на себе си. Да не оставя несвършена работа, защото от нея раницата натежава. И, най-вече – да намери вътрешния си център.

Защото когато го намери

Всеки свят е най-добрият свят. Независимо от изборите. Независимо от пътищата и целите. Те просто са различни. И никой не може да твърди кои са по-добри. Работата е в това, работата да носи удовлетворение, не само пари. Творчеството да е продукт на радостта, не опит да „лекуваш” болящата си душа. Общуването да не натоварва, а да носи радост…

Започнах да звуча, като книга за самопомощ. А и 30-те минути свършиха.

До писане!

Какво щеше да стане, ако слоновете имаха крила?

А, какво щеше да стане, ако мравките бяха големи колкото кучета?

А, какво щеше да бъде, ако небето беше кафяво?

А, как щяха да изглеждат дърветата, ако земята беше лилава?

Ще успяваме ли да се разбираме, ако един цял ден цял ден изговаряме думите на обратно?

И така нататък и така нататък…

Това са мои вариации

на мисловните предизвикателства по модела на Едуард де Боно от книгата „Научете детето си как да мисли”. Това „как” в заглавието винаги леко ме е дразнело. По идея – бих предпочела да науча детето си да мисли, не да го огранича с това „как” да мисли. Това внася елемент на принуда и окастряне. Когато ми попадна, книгата силно ме впечатли. Мисловните провокации и предизвикателства, освен, че са моя любима тема, се оказаха приятен начин да „играя” с попорасналата си дъщеря. И да държа умът и буден и критичен.

Я, колко е интересен този свят!

Забелязали ли сте, че любопитството е естествено присъщо на малките човечета. Още едва прогледнали, те жадно поглъщат света. Опознават го както сварят – с очи, уши, нос, ръце, уста…( за ужас на майките си). Забелязали ли сте, че това естествено любопитство при малцина се запазва за цял живот. Някъде към прогимназията, образователната система успява да го унищожи в по-голямата част от питомците си. Въпросната система прави така, щото тотално да погуби този естествено присъщ стремеж към знания. Пълни с дълбоки въздишки класните стаи и с ядове главите на учителите. „Не щат, бе! Не щат да учат и това е!”

Ма, как и да щат?!

Като цяло системата е ориентирана към възпроизвеждане, не към търсене на знания. Не стига и това, че учебниците са скучни и лошо написани. Не стига и остаряла форма за оценяване, ами нашенската образователна система е заспала през 50-те и още сънува, че още може да си позволи да принуждава, не да мотивира.

Да знаеш е забавно!

Хора, това са нашите деца! Ако мислите, че ваш родителски дълг е да ограничите пораженията на родното образование, като седнете да пишете домашни заедно с тях, като им обясните как трябва да положат усилия, защото са длъжни, защото това ще им отвори врати, защото ще им даде добър старт – грешите. Ако смятате, че трябва да наказвате за несвършена работа – още повече грешите. Най-много да си докарате луди пуберски бунтове вкъщи.

Да пробваме да променим модела

Може би не по-лесно, но по-градивно е да научим децата да мислят. Да са любопитни. Да усетят вкусът към откриването на нови факти, знания, мисли. Това е градивно – другото е принуда. А свободолюбието и стремежът да се изплъзне от принудата е друга характерна човешка черта.

Толкова! 30-те ми минути изтекоха.

Скоро обещавам нов пост на тема „де Боно е готин”