Една звезда, едно ребро…

Имало едно време едно ребро. То било прекрасно, напълно съвършено ребро. Красиво само по себе си. И животът му бил прекрасен. Пълен със звездни нощи и слънчеви дни. Но реброто не намирало покой. Имало проблем, който не можело да разреши. Чувствало, че е нечие. Но, не знаело чие е. Никой и нищо, дори то самото, не успявало да убеди себе си, че всичко е наред.

Една нощ стояло загледано в небето. То било обсипано със звезди – малки и големи, близки и далечни, весело мигащи и тъжно тлеещи. Внезапно една звезда протегнала ръка и погалила реброто. Попитала:

-         За какво тъгуваш?

-         До сега тъгувах, защото бях само – казало реброто – от сега нататък ще тъгувам, защото започвам да халюцинирам. Нямам на кого да принадлежа, а вече губя и своя ум. Звездите нямат ръце и не могат да галят! Това знам аз, на това са ме учили и това съм виждало!

-         Така е. Звездите нямат ръце, нямат сърца и категорично не могат да говорят. Но има вълшебни нощи, когато вселенският термостат изключва и чудесата са възможни. Трябва само да си на правилното място в правилното време.

-         Не знам дали е правилно да ти позволявам да ме галиш – прошепна реброто.

-         Нищо лошо няма в това да те погаля – каза звездата – но не мога да ти помогна. Обаче, знам кой може! Потърси мастилницата. Тя твърди, че е стара колкото света и е събрала цялата му мъдрост. Тя ще те научи!

-         Благодаря, но как да я намеря?

-         Просто не спирай да търсиш – казала звездата и започнала да избледнява, защото идвало слънцето.

Тръгнало да реброто да търси мастилницата стара като света и събрала цялата му мъдрост. Вървяло много дни – крачело бързо и упорито, понякога падало, но пак ставало и продължавало. А, нощем, заспивало изтощено. Затова проспало всички усмивки, които звездата му изпратила от небето.

Уморило се да върви, уморило се да вярва, че ще стигне. Знаело само, че никога не е било така само, както, откак търсело. „Безсмислено е. Дори да има смисъл, няма да намеря кой да ми го каже. Дори да се намери кой да ми го каже, аз съм едно глупаво ребро, няма да мога да го разбера. Тази мастилница не съществува! Звездата ме излъга! А, аз избрах да и вярвам. Тя ме предаде! Тя е жестока и зла! Подигра се с мен! Не я дожаля! Не я досрамя!” Разридало се реброто. Плакало дълго и мислело, че е изплакало цялата си болка, но сълзите продължавали да капят. Направили ручейче и се събрали се на локвичка.

Реброто вече нямало сили да върви, нямало сили дори да плаче. И категорично отказвало да намери сили да търси. Нямало да търси каквото и да било и когото и да е. Щяло да си остане тук. Да се покрие с плесен. Да стане на прах. Изтощеното ребро заспало. Сънят отнесъл умората и притъпил болката. Събудила го песента на щурците. То разтъркало очи и видяло локвата до себе си.

-         Какво си ти? От къде се взе? Тук бяха моите сълзи?

-         Аз съм мастило. Ти ме изплака.

-         Нямам нищо общо. Аз съм само едно ребро. Пребродих света, защото нямах покой. Исках да знам на кого принадлежа. Исках да ми кажат. Исках да намеря…

-         Кой ти каза, че си ребро?! Ти си перо!

-         Не съм перо – ребро съм си, цял живот съм било ребро и такова ще си  остана.

-         Помисли отново.

Реброто се ядосало. Много се ядосало даже. Тази нахална локва се опитвала да му внушава небивалици! Първо и обърнало гръб и решило да я забрави. После, защото не спирало да и се ядосва, решило да и каже колко е нагла и колко греши. Навело се над мастилото и се приготвило да извиси глас. Но изведнъж спряло. В локвата видяло отражение на перо. Своето отражение. Нямало какво да каже. Просто се отпуснало встрани.

А звездата протегнала ръка…

Този пост е вдъхновен от Деси Бошнакова и Едуард де Боно. Много харесвам и двамата. Ако вие харесвате мен и публикацията, гласувайте за нея в “Свежо” http://svejo.net/story/literature/793157-edna-zvezda-edno-rebro-mila-mila. Така ще ми дадете възможност да получа безплатен пропуск за семинара на Е. де Боно в София. Благодаря!

Леко, лекичко…

Лекота, спонтанност, креативност!

Три любими думи. Три любими теми. Три любими състояния. Или едно? В моята глава се преплитат, като почти нищо друго. Свързани са и не са пълноценни, ако не са в комплект.  Това е 30 минутен опит да мисля целенасочено върху тях.

И, по традиция – въпросите днес, отговорите утре или, когато ги намеря. Ако някой ги открие преди мен – добре дошъл да ми ги съобщи.

Лекота, спонтанност, креативност?

• Универсални ценности ли са тези качества? Или само аз ги поставям на пиедестал?
• Въпрос на избор ли са или въпрос на природа?
• Каква точно е връзката между тях?
• Трябва ли непременно да са „в комплект”?
• Кое от трите е първо? Кое е водещо?
• Могат ли да се култивират?
• Могат ли да вредят?
• Креативността на „прокълнатите поети” има ли общ корен с креативността на инженерите и учените?
• От  какво трябва да се откажеш, за да са сдобиеш с потенциала да виждаш и да правиш нещата различно от мнозинството?
• Наистина ли безбройните методи, които твърдят, че развиват творческото мислене работят?

Още денини прозрения

Бързаме за училище. Дени си връзва маратонките и води светски разговор за времето. Забелязвам, че е забравила да се среше и писвам:
- Олелееееееееее, колко си рошава!!!
Получавам равнодушен отговор:
- Не може да съм чак толкова рошава, нали се сресах вчера…

Пътуваме към училище. Дени вади най-студения си делови тон и заявява:

-         Мамо, ще ми трябва вана и доста шампоан!

-         Що, бе, мама?! – недоумявам аз?!

-         За да изкъпя маймуната!

-         Защо ти е да къпеш горкия маймун?

-         Всъщност, искам да изкъпя всички маймуни!

-         Добре, ама защо?!

-         За да миришат хубаво!

Дени завършва втори клас. Преди раздаването на бележниците – открит урок. Децата, разпределени на групи, усилено работят по поставени задачи. В настъпилата тишина един патиланец надава отчаян вопъл:
- Госпожооо, гумата ми не работиии!

Дени е на гости на кръстницата си Дени. Звъня, за да разбера как са.  Малката гордо заявява:

- Гледах бебе Калин, докато Дени простираше чиниите!

Дени пише сценарий за Фиеста ТВ. Идеята е да се създадат кратки информационни филмчета за основни кулинарни продукти. Тя избира сладоледа. Първото изречение гласи:
- Сладоледът има богато съдържание на лед!

Пролетни дъждове, изнервени хора и лоши погледи. С Дени бързаме за училище. Тя прескача една локва и доволно крещи:
- Обичам калните локви! Толкава са кални!

Дени се връща от лагер. Изкарала си е добре, но е тъгувала за дома и за мама. Влиза вкъщи, събува се и облекчено въздъхва:
- О, прекрасно е да се завърнеш в собствените си пантофи!

Денини интерпретации на професии:
- Икономистите са тези, които знаят как се спестяват пари!
- Художниците, всъщност са учени, които експериментират с цветове!

Да ви предложа чадър?

Ура за пешеходците!

Моята представа за пълноценен градски фитнес е отиването и прибирането от работа пеша. Отнема ми по около 40 минути в едната посока. Често те са най-приятните минути от деня ми. За разлика от колоезденето, изисква само удобни обувки. Слушалките в ушите са по желание. Днес в София вали. Това не ме спря, защото летният дъжд е едно от удоволствията в живота, от които не искам да се лишавам.

Та, ходя си аз под дъжда

И чувам зад гърба си глас:

- Как е душа? Добра ли е водата?

- О, прекрасен! – ухилвам се аз.

- Да ви предложа чадъра си, все пак?!

- Няма нужда, вече съм достатъчно мокра!

- Да ви предложа сапун, тогава?

- Нося си! – все по-широко се хиля аз.  Човекът се отказва и ми пожелава приятна вечер.

- Ще бъде! – заявявам убедено. И си давам сметка, че наистина ще бъде, защото, току що ми се е случило нещо, което май вече не се случва.  

 

„Женето не ставаше с кандърма, в ония мъжки времена”

Не, че са мъжки времената ни, все по унисекс стават (за да не използвам друга дума) просто любим цитат от българската литература. Май не знам и как става жененето сега. Но, свалките за които чувам и които ми се случват, в последно време, са почти изключително и само онлайн. Фейсбук, скайп и прочие месинджъри, сайтове за запознанства, онлайн игри от всякакъв вид и род, блогове :) …

Не, че съм против… просто, хич бива ли да се затрие съвсем спонтанното или смелото, или щурото “на момента”?!

Този архаичен жив контакт

Каква прекрасна част от класиката: „Да ви предложа чадър”. Колко ли такива мили типични реплики сме загубили по пътя в последните години?!

Моля, който помни – да споделя!

И, скъпи неангажирани дами – бегом навън, докато не е спрял дъждът!

И да сте с нещо по-късичко!

Любовта не е…

Лято, лято, лято, лято… подходящо време за свързвания и раздели. Някои изстрадвам заради приятелите, в други лично се забърквам. Няма сезон, в който темата да е така актуална. Аз още не знам какво е любовта. Но имам все по-точна представа какво не е…

Любовта не е сделка – колкото и честна да е сделката, никога не е достатъчно удовлетворяваща.

Любовта не е план – не можеш да отложиш началото, нито да спреш края.

Любовта не е дълг – дългът предполага окови, а те тежат.

Любовта не е присъда – никой не може да я наложи и никой не може да я изпълни.

Любовта не е липсващото парченце – не запълва празнини.

Любовта не е бягство – втурвайки се в нея, не можеш да избягаш от себе си.

Любовта не е отговор – тя поставя въпроси.

Любовта не е капан – свободен си да си тръгнеш.

Любовта не е решение – тя носи усложнения.

Любовта не е спектакъл – няма нужда от сценарист и режисьор.

Любовта не е маска – не можеш просто да се държиш като влюбен и  да бъдеш влюбен.

Любовта не е лекарство – не може да лекува, дори да можеше, не я продават в аптеките.

Любовта не е снимка – тя се променя и трябва да можеш да и го позволиш.

Любовта не е крайна цел – тя е път.

Къде е лятото?

Този пост е за Явор, който съвсем добре знае къде е лятото, но пита, за да ме дразни

Петъчното лято

Петъчното лято е различно от понеделнишкото лято. В петък отговорът на въпроса щеше да звучи така:

Лятото е в студа сутрин. Докосва малко грубо кожата ти и те кара те да се замислиш „Бе, дали да не се върна за връхна дреха?!” Лятото е в решението да не се върнеш, защото знаеш, че до няколко часа слънцето ще го разтвори. Лятото е в дъжда, който се излива. И в усещането този дъжд да намокри лицето ти. Лятото е в късите поли на момичетата. И в гласовете на младите мъже, които стават странно ниски, когато момичета с къси поли минават край тях. Лятото е в лекото главоболие вечер, което напомня „Днес повечко походи навън, ама пак си забрави очилата!” Лятото е в лятното безсъние, което щеше да е уморително, ако не беше толкова красиво… и още, и още…

Понеделнишкото лято

Лятото е и в понеделник сутрин. Когато седмицата предстои, задачите са до никъде, изобщо не знаеш кой и какво ще се издъни в следващите дни. И раздразнено се чудиш – рутината ли те уморява повече и ли ненадейните ядове?! И не е ли време да си вземеш шапката и да избягаш поне за малко?! Щото и ти си човек и имаш нужда от почивка. А няма кой да ти я даде, ако сам не си я позволиш…

И изведнъж – я, лято!

Тази сутрин един непознат ми пожела „добро утро”. Бързам си аз за работа и вече подреждам деня в главата си. Някакъв човек си купува вестник. И ме загледа, и ми се усмихна. Колкото повече приближавах, толкова по-широка ставаше усмивката му. Реших, че е пореден познат, когото не разпознавам. После осъзнах, че никога не съм виждала този човек. А той продължаваше да ми се усмихва и ми пожела „Добро утро и хубав ден”, когато минах покрай него. Не знам на какво се усмихваше – на зелените ми сандали, на бялата ми пола, на слушалките в ушите ми, на крачките ми „влезли” в музиката… не знам… но, знам, че е тука лятото!

Добро утро и хубаво лято!